— Ето ги, идват — рече.
Джизал проследи погледа му до отсрещната страна на рова.
Величествен възрастен мъж крачеше устремено по моста. Голата му глава бе гордо вдигната, а зад гърба му се развяваше приказна мантия в яркочервено и сребристо. По петите го следваше младеж с болнав вид. Вървеше с леко наведена глава, сякаш от страхопочитание пред възрастния. В протегнати напред ръце, с обърнати нагоре длани, носеше дълъг жезъл. Зад тях крачеше свиреп на вид мъж с тежко наметало от животински кожи. Беше с половин глава по-висок от двамата пред него.
— Какво… — Думите убягнаха на Джизал. Познаваше отнякъде възрастния. Някой лорд от Камарата, може би? Чуждестранен емисар? В него наистина имаше нещо величествено. Джизал разрови паметта си, но не успя да се сети нищо.
Онзи спря пред караулното и блестящите му зелени очи огледаха надменно Мороу, офицерите и войниците.
— Йору — каза той.
Сулфур пристъпи напред с дълбок поклон.
— Господарю Баяз — промърмори той почтително.
Ето откъде. Затова Джизал реши, че го познава. Приликата със статуята на Кралския булевард бе поразителна. Толкова пъти бе тичал покрай нея. Този тук беше може би малко по-пълен, но това изражение: твърдо и непоколебимо, мъдро и властно — там нямаше промяна. Намръщи се. Не му хареса, че човекът беше назован с това име. Не му харесваше и видът на кльощавия с жезъла. Но най-малко от всичко му допадна вида на третия новодошъл.
Уест многократно му бе казвал, че северняците в Адуа, обикновено опърпани и покрили се при доковете, или мърляви и пияни в канавките, не са типичните представители на своя народ. Свободните северняци, онези, които се бият, враждуват, пируват и каквото още там правят северняците, били коренно различни хора. Джизал винаги си ги бе представял в романтична светлина: високи, красиви мъже със страховити изражения. Силни, но същевременно с плавни и грациозни движения. Диви, но и някак благородни. Първобитни, но в същото време находчиви и изобретателни. Хора, чиито очи са винаги вперени напред, в хоризонта.
Е, този тук не беше такъв.
Джизал за пръв път в живота си виждаше човек с такъв чудовищно животински вид. В сравнение с него дори Фенрис Страховития изглеждаше някак цивилизован. Лицето му приличаше на гърба на многократно бичуван човек. Нямаше празно място без кръстосващи се един върху друг белези. Носът му бе изкривен и сочеше леко встрани. От едното му ухо липсваше парче, а едното му око бе по-високо от другото и оградено от белег с форма на полумесец. Всъщност цялото му лице изглеждаше някак очукано, подуто и изкривено на една страна, точно като на човек, изкарал малко повече от нормалното рундове в панаирджийски бой с юмруци. А изражението на това лице допълваше представата, беше точно като на замаян от многото удари човек. Зяпаше идиотски кулите на караулното, сбърчил чело и с увиснало чене, приличаше досущ на някое впрегатно добиче. Носеше наметало от кожи и черна туника, съшита със злато, но самият размер на това варварско великолепие само допринасяше за страховития му изглед. А и човек нямаше как да пропусне дългия, тежък меч на колана му. Севернякът почеса един голям белег през наболата брада на бузата си и зяпна защитната стена. Тогава Джизал видя, че му липсва един пръст. Сякаш всичко останало не говореше достатъчно ясно за дивашки живот, пълен с насилие.
И сега какво, трябваше да пусне това примитивно същество в Агрионт? Докато бяха във война със Севера? Немислимо! Но Мороу тръгна с едното рамо напред, подканяйки ги да влязат.
— Лорд-шамбеланът ви очаква, господа. — Той се поклони сервилно на възрастния мъж. — Ако обичате, последвайте ме…
— Момент. — Джизал хвана секретаря за лакътя и го дръпна настрана. — И този тук също? — попита той и кимна скептично към животното с коженото наметало. — Ехо, във война сме!
— Лорд Хоф беше пределно ясен! — Мороу издърпа ръката си. — Ако искате, задръжте го тук, но после вие ще обяснявате на лорд-шамбелана!
Джизал преглътна. Идеята не му допадна особено. Погледна възрастния, но не намери сили да устои за дълго на погледа му. Нещо мистериозно витаеше около него, някаква загадъчна атмосфера, все едно знае нещо, което никой друг не осъзнава. И в това имаше нещо доста изнервящо.
— Трябва… да… оставите… оръжията си… тук! — повиши тон Джизал, като изговаряше всяка дума колкото се може по-ясно и отчетливо.
— Разбира се. — Севернякът свали меча от колана си и му го подаде. Тежеше доста в ръцете на Джизал: голямо, плоско, страховито острие. Подаде му също и дълъг нож. Клекна и извади втори от ботуша си. Третият дойде откъм гърба му. Последният, тънко острие, излезе от ръкава му. Натрупа ги в протегнатите ръце на Джизал и се ухили широко. Противна гледка — назъбените краища на белезите се извиха и сбръчкаха, от което лицето му стана още по-несиметрично.