— Един нож повече никога не е излишен — изръмжа дивакът с дълбок, стържещ глас. Никой не се засмя, но на него изглежда му беше все едно.
— Ще тръгваме ли? — попита възрастният.
— Незабавно — отвърна Мороу и се обърна да върви.
— Аз идвам с вас — каза Джизал и стовари товара от оръжия в ръцете на Каспа.
— О, наистина ли е необходимо, капитане? — изропта Мороу.
— Настоявам. — Веднъж да го отведе при лорд-шамбелана, пък после ако ще да започне да избива наред, друг ще му бере грижата на северняка. Но до момента на влизане в кабинета на Хоф, вината за всяка негова поразия можеше да се стовари на гърба на Джизал и той не смяташе да го допусне.
Стражата отстъпи встрани и странната процесия мина през портата. Най-отпред вървеше Мороу и раболепничеше през рамо на възрастния мъж с великолепната мантия. След тях вървеше бледия младеж, а след него Сулфур. Зад тях пристъпваше тежко севернякът с липсващия пръст.
Джизал вървеше най-отзад, пъхнал палец в колана си, близо до дръжката на сабята и готов всеки момент да я извади. Следеше с очи дивака за най-малкото рязко движение. След известно време стана ясно — Джизал нямаше как да го отрече, — че човекът не крие никаква зла умисъл. Изглеждаше просто любопитен, смаян и някак смутен. Непрекъснато забавяше крачка, за да зяпа сградите, клатеше глава, чешеше се по брадата и си мърмореше под носа. Сегиз-тогиз стряскаше минувачите, като им се усмихваше, но като се изключи това, не представляваше непосредствена опасност и когато наближиха Площада на маршалите, Джизал най-после се поотпусна.
И точно тогава севернякът закова на място. Джизал сграбчи дръжката на оръжието си, но видя, че очите на дивака гледат някъде напред, към една чешма. Той тръгна бавно към нея, внимателно вдигна дебел пръст и го постави върху отворчето на чучура. Водата пръсна нагоре в лицето му и той стреснато подскочи назад, като при това почти събори Джизал на земята.
— Извор? — прошепна севернякът. — Но как?
Леле майко. Тоя е като дете. Шест и половина футово дете с лице като касапски пън за разфасоване.
— Има тръби! — Джизал тупна с крак по паветата. — Отдолу… под земята!
— Тръби — повтори тихо дивакът, вторачен в подскачащата вода.
Останалите се бяха отдалечили напред, към величествената сграда, в която бе кабинетът на Хоф. Джизал тръгна бавно напред, като се надяваше това да накара и шашнатият северняк да направи същото. За негово най-голямо щастие, дивакът го последва, като не спираше да клати глава и да си повтаря под носа: „тръби“, „тръби“.
Влязоха в прохладното, мрачно преддверие на кабинета на Хоф. По пейките край стените седяха хора, някои от които явно чакаха вече от доста време. Погледите им проследиха Мороу, който поведе странната процесия направо към кабинета на Хоф. Очилатият секретар отвори тежките врати и пропусна покрай себе си първо плешивия, после младежа с жезъла, след него ненормалния Сулфур и накрая дивака с деветте пръста.
Джизал понечи да ги последва, но Мороу застана на прага и препречи пътя му.
— Благодаря много за помощта, капитане — каза той с тънка усмивчица, — можете да се връщате при портата.
Джизал надникна зад рамото му и видя намръщения Хоф, седнал зад дълга маса. До него, с мрачно изражение на лицето и подозрителен поглед, седеше архилектор Сълт. Маровия също беше там, с усмивка на сбръчканото си лице. Трима от членовете на Висшия съвет.
Тогава Мороу затвори вратата.
Следващата задача
— Забелязах, че имате нов секретар — подметна Глокта, сякаш ей така, между другото.
Сълт се усмихна.
— Естествено. Не харесвах много предишния. Доста развързан език имаше. — Глокта спря с наполовина вдигната към устата си чаша. — Споделяше тайните ни с Текстилната гилдия — продължи небрежно Сълт, сякаш съобщаваше общоизвестен факт. — От известно време насам бях наясно с това. Но не се тревожи, той не знаеше нищо, което да не съм искал да знае.
Значи… си знаел кой е нашият предател. Знаел си през цялото време.
Глокта мислено се върна към събитията от последните няколко седмици. Разглоби ги парче по парче и после пак ги сглоби, вече в светлината на последната информация. Напасва парчетата отново и отново, докато не си дойдоха по местата. И през цялото време се стараеше всячески да не издаде пред архилектора изненадата си.