Точно там, където бяха белезите.
Все едно камшикът удари нея.
Никой повече няма да бичува Феро Малджин и да остане жив след това. Никога вече. Тя бавно свали лъка от рамото си.
— Кротко, Феро! — просъска Юлвей и я хвана за ръка. — Нищо не можеш да направиш за тях!
Момичето се наведе и помогна на стареца да се изправи. Камшикът изгърмя отново и този път удари и двама им. Някой извика от болка. Момичето или старецът?
А може би самата Феро?
Тя измъкна ръката си от хватката на Юлвей и се пресегна за стрела.
— Ще убия това копеле! — изръмжа. Войникът рязко обърна глава към тях и ги изгледа с любопитство. Юлвей я хвана пак за ръката.
— А после какво? — изсъска. — Ще убиеш и шестимата, а после? Имаш ли храна и вода за сто човека? А? Явно добре си ги скрила, защото не ги виждам! А когато открият липсата на колоната? А? И намерят пазачите мъртви? Какво ще правиш после, убийце? Ще можеш ли да скриеш сто човека? Защото аз не мога!
Феро погледна в черните очи на Юлвей. Стисна зъби. Дишаше тежко през носа. Замисли се дали да не пробва пак да го убие.
Не.
Проклет да е, прав беше. Бавно изтика гнева си назад, колкото успя по-далеч. Пусна обратно стрелата и се обърна към колоната. Видя как старецът и момичето продължиха да се влачат по пътя. Гневът й започна да гложди стомаха й като глад.
— Ей, ти! — извика войникът и смушка коня си към тях.
— Виж каква я свърши — прошепна Юлвей през зъби и се поклони с усмивка на войника. — Моля за извинение, господарю, синът ми е…
— Затваряй си устата, старче! — Войникът погледна от високо Феро. — Е, момче, харесва ли ти?
— Какво? — попита тя през зъби.
— Няма нужда да се срамуваш — изхили се той, — видях, че я гледаш. — Обърна се към колоната и се провикна — Я спрете.
Робите спряха на място. Войникът се наведе от седлото и хвана подмишница кльощавото момиче. Грубо я изтегли от колоната и я придърпа към Феро.
— Добра е, а? Малко младичка, ама е готова. Като се поизмие, става. Куца малко, ама това ще се оправи — доста ги пришпорвахме. Добри зъби… покажи му зъбите си, кучко! — Момичето бавно разтвори устни и откри зъбите си. — Добри зъби. Какво ще кажеш, момче? Десет в злато и е твоя! Цената е добра!
Феро не каза нищо, просто гледаше момичето. То й отвърна с празен поглед в големите си очи.
— Виж — войникът се наведе пак от седлото, — струва два пъти по толкова и няма да има никакъв проблем, сигурна работа. Щом стигнем в Шафа, ще кажа, че е умряла по пътя. Никой няма да се усъмни, стават такива неща, непрекъснато! Аз получавам десет, ти си спестяваш десет! И всички са доволни!
Всички са доволни. Феро не откъсваше очи от пазача. Той побутна назад шлема, изтри чело с опакото на ръката си.
— Кротко, Феро — прошепна Юлвей.
— Добре, осем! — викна войникът. — Виж само каква хубава усмивка има! Покажи му усмивка, кучко! — Едното ъгълче на устните й потрепна леко. — Ето, виждаш ли? Осем, но да знаеш, че това си е направо пладнешки обир!
Феро стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите.
— Кротко, Феро — прошепна Юлвей, този път с малко повече предупредителна нотка в гласа.
— За бога, момче, добре се пазариш! Е добре, седем и това е последното ми предложение. Седем, мамка му! — Войникът ядосано размаха шлема си. — Ако не я товариш, след пет години ще струва повече! Това е истинска инвестиция!
Лицето на войника беше само на няколко фута от това на Феро. Тя виждаше всяка капчица пот, избила по челото му, всеки дефект, бръчка и пора по кожата му. Почти успяваше да го помирише. Истински жадният би пил пикня, солена вода или олио, без значение колко вредно е това за него — толкова силен става понякога стремежът да утолиш жаждата си. Неведнъж го бе виждала с очите си из Лошите земи. И точно толкова силно бе в момента желанието й да убие този войник. Искаше й се да го разкъса с голи ръце, да изтръгне живота му, да къса със зъби парчета от лицето му.
— Кротко! — изсъска Юлвей.
— Не мога да си го позволя — чу Феро собствения си глас.
— Така трябваше да кажеш, бе, момче, да ми спестиш усилията! — Войникът нахлупи шлема си, хвана момичето подмишница и я завлече обратно в колоната. — И все пак, не мога да те виня, че я зяпаше. Добра е. Ще й вземат двайсет в Шафа! — провикна се той през рамо. Колоната продължи напред, стъпваха тромаво, влачеха крака, куцаха по пътя към робството и накрая се скриха от погледа на Феро зад едно възвишение.
Стана й хладно, почувства студ и празнина отвътре. Щеше й се да бе убила войника, независимо от последствията. Това щеше да запълни празнината, макар и за кратко. Това беше начинът.