— Логън! — Баяз стоеше на прага на вратата към терасата. — Бъди внимателен. Мястото може и да ти се струва особено, но хората в него са още по-особени.
Водата се пенеше и бълбукаше. Подскачаше на тънко стълбче над оформения като рибешка уста чучур и падаше в широка каменна купа отдолу. Чешма — така го нарече напереният младеж. Имало тръби под земята. Логън си представи тези подземни водни потоци, как препускат под краката му и подриват основите на цялото това място. От мисълта му се зави свят.
Площадът беше огромен — широка равнина, застлана с плоски камъни и обградена от отвесните склонове на белите сгради. Кухи отвътре склонове, покрити с колони, каменни гравюри и лъскави стъкла, а във вътрешността им пълзяха хора. Нещо странно се случваше днес. По краищата на площада се строяха наклонени конструкции от дървени греди. По нея пъплеше цяла армия от работници. Дялкаха, блъскаха, забиваха гвоздеи и скоби и си подвикваха изнервено един на друг. Навсякъде около тях се виждаха планини от дървени греди и дъски, цели бъчви с пирони и купища инструменти — достатъчно за десет тронни зали, че и повече. На места конструкцията вече се издигаше доста нависоко, стърчеше като мачтите на гигантски кораб, почти до покривите на високите къщи отзад. Логън застана с ръце на хълбоците и дълго зяпа чудовищния дървен скелет, но предназначението му продължаваше да е истинска загадка. Приближи се до един нисък здравеняк с кожена престилка, който енергично режеше някаква дъска.
— Какво е това?
— Ъъъ? — Мъжът дори не вдигна поглед от дъската и триона.
— Това. За какво е?
Трионът стигна до края на дървото, отрязаното парче изтропа на земята и дърводелецът метна току-що срязаното дърво върху близка купчина от готови дъски. Обърна се, погледна подозрително Логън и избърса потта от челото си.
— Стойки за трибуни. Седалки. — Логън го погледна неразбиращо. Как така хем ще стоиш, хем ще седиш? — За Турнира — провикна се в лицето му дърводелецът. Логън бавно отстъпи. Дрън-дрън. Глупости. Тръгна си бързо от площада, като заобикаляше отдалеч дървените конструкции и катерещите се по тях мъже.
Без да знае как, се озова на една широка улица, клисура, вкопана между надвиснали отгоре й бели къщи. От двете страни, една срещу друга, стояха статуи. Бяха величествени и гледаха строго над главите на забързаните минувачи. Най-близката му се стори позната. Приближи се и я огледа внимателно. Устните му се разтеглиха в широка усмивка. Първият магус беше понаддал от времето, когато бе правена статуята. Явно добре хранят в библиотеката, помисли си Логън. Обърна се към минаващ покрай него дребен човечец с черна шапка и голяма книга под мишница.
— Баяз — каза му той и посочи каменната фигура, — приятел ми е.
Човекът го погледна, погледна статуята, после пак него и отмина.
Статуите продължаваха още надолу по широката улица. Кралете на Съюза, досети се Логън, стояха отляво. Едни държаха мечове, други свитъци или малки кораби в ръце. В краката на един седеше кученце, друг стискаше под мишница пшеничен сноп, но като изключим това, изглеждаха почти еднакво. Всичките носеха една и съща висока корона и гледаха еднакво строго. Като ги гледа човек, не би си помислил, че някога в живота си са казали или направили и една-едничка глупост, или дори, че някога им се е налагало да ходят по голяма нужда. Чу зад себе си нечии забързани тежки стъпки и се обърна точно навреме, за да види наперения младеж от пред портата вчера. Крачеше забързано, а ризата му бе подгизнала от пот. Замисли се къде ли се е разтичал така, но реши, че в никакъв случай не си заслужава да го догонва, за да разбере, не и в тази жега. Още повече, предстоеше му разгадаването на куп други загадки.
Улицата свършваше в просторна, зелена площ, сякаш загребана от нечия великанска ръка отнякъде извън града и стоварена насред високите, бели сгради. Но такава природа Логън виждаше за пръв път. Яркозелената трева приличаше на гладко, изпънато одеяло и беше подкастрена почти до пръстта. Имаше и цветя, само дето растяха в редици, кръгове, или описваха други очертания от пламтящи цветове. Гъсти дървета и пищни храсти растяха скупчени един до друг, оградени и подкастрени в неестествени форми. И вода имаше — спускащи се по каменни стъпала потоци и прекрасно, гладко езеро, по краищата на което растяха дървета с тъжен вид. Логън се разходи из тази причудливо оформена природа. Ботушите му скърцаха по сивите камъчета, с които бяха застлани пътеките в нея. Видя много хора, събрани на групички, наслаждаваха се на слънцето. Някои се бяха качили на лодки в малкото езеро, гребяха бавно в кръг и не отиваха никъде. Други се излежаваха по тревата, ядяха, пиеха и си говореха. Едни го сочеха с пръст и оживено повишаваха глас, втори шепнеха, а други се отдръпваха от него.