Странна тълпа, особено жените. Бели като призраци и омотани в натруфени рокли. Косите им — вдигнати и събрани на куп, от който стърчат игли, гребенчета или дълги, причудливи пера. Носеха и малки, безполезни шапчици. Напомняха му за глинената делва в кръглата им стая — прекалено фина и деликатна, за да ти влезе в работа, и допълнително развалена от прекомерната украса. Но бе минало много време, откакто за последно бе виждал жена, затова им се усмихваше лъчезарно, просто ей така, да си пробва късмета. Някои оставаха силно изненадани, други го зяпаха ужасени. Логън въздъхна. Старата магия още работи.
По-нататък, на друг широк площад, спря да погледа група войници, които се упражняваха. Тези не бяха като просяците или женчовците от предишния ден. Бяха здрави мъже в тежки, лъснати до блясък брони по гърдите и краката. Изглеждаха напълно еднакви и стояха неподвижно като статуи, подредени в четири големи квадрата от по около петдесет мъже. На раменете си бяха подпрели дълги, тежки копия.
При команда от един нисък мъж в червен жакет — явно техния главатар, реши Логън — цялата група се обърна настрани и наведе напред копията. Тръгнаха като един през площада и тежките им ботуши заудряха в такт. От първия до последния, с еднакво облекло, еднакви оръжия, дори движенията им едни и същи. Сериозна гледка бяха, целият този лъщящ метал, подреден в четири квадрата, които бавно напредват по площада като четвъртити, наежени таралежи с по двеста крака всеки. Достатъчно смъртоносни, помисли си Логън, на широко и равно и с въображаем противник точно отпред. Как ли биха изглеждали обаче из скалист терен или под проливен дъжд? Ами в гъста гора? Бързо щяха да се изморят под тежките брони, а и ако квадратите им бъдат разбити, тогава какво? Какво ще правят мъже, свикнали да са винаги рамо до рамо с други? Ще могат ли да се бият поотделно?
Логън продължи да върви през широки вътрешни дворове и подредени градинки, покрай църцорещи чешми и величествени статуи, по улици и булеварди. Изкачва се по тесни стълбища и мина по мостове над потоци, улици, дори други мостове. Видя стражи, облечени във всякакви красиви ливреи, пазещи стотици различни входове, стени и врати. И всички те го гледаха с подозрение и неодобрение. Слънцето се изкачи високо в небето, безброй бели сгради се изредиха покрай очите му. Накрая краката му съвсем се измориха, почти се бе изгубил и вратът му се схвана от непрекъснатото гледане нагоре. Единственото, което не се променяше, бе гигантската тъмна кула, която се издигаше далеч над всичко останало около нея. В сравнение с нея дори най-великолепните постройки изглеждаха невзрачни. Нямаше накъде да погледнеш, без да зърнеш поне частица от нея, високо над покривите. Стъпките му бавно го водеха все по-близо, докато не се оказа до един закътан край на цитаделата, в самото й подножие.
Откри една стара пейка до неокосена полянка в близост до голяма, запусната постройка. Цялата бе покрита с мъх и бръшлян, покривът й беше хлътнал в средата и по него на места липсваха керемиди. Свлече се изтощен на пейката и се загледа в огромното очертание на кулата, още по-тъмно на фона на синьото небе. Гигантска, сътворена от човешка ръка планина, направена от гладък, мъртъв камък. В тази грамада не бе прораснало и стръкче зеленина, нямаше и едно снопче мъх в цепнатините на огромните каменни блокове. Кулата на Създателя, както каза Баяз. Не приличаше на никоя друга къща, която Логън бе виждал. Без покрив, без врата и прозорци, само голи стени. Сноп от могъщи кули от камък с остри ръбове. За какво ли може да служи нещо толкова голямо? Кой беше този Създател? И само това ли бе създал? Голяма, безполезна постройка?
— Имаш ли нещо против да седна? — Една жена стоеше и гледаше Логън. Приличаше много повече на жена от бледите, призрачни създания от парка. Беше красива в бялата си рокля. Тъмната й коса се спускаше от двете страни на лицето.
— Да имам нещо против ли? Не. Странно, никой досега не пожела да седне до мен.
Тя седна в другия край на пейката, постави лактите си на коленете и облегна брадичка на свитите си юмруци. Загледа с интерес високата кула.
— Може би ги е страх от теб.
Логън погледна към един забързан минувач с наръч хартия под мишница. Гледаше уплашено към него с ококорени очи.
— Започвам да си мисля, че е така.