— Наистина изглеждаш малко опасен.
— Точната дума е „отвратителен“.
— Обикновено намирам думата, която търся, и сега тя е „опасен“.
— Външният вид лъже понякога.
Тя го огледа с любопитство от горе до долу.
— Тогава значи си миролюбив човек, така ли?
— Ъъъ… не съвсем.
Двамата се спогледаха. Тя нямаше вид на изплашена, нито пък го гледаше надменно. Дори интерес нямаше в погледа й.
— А ти защо не се страхуваш?
— Аз съм от Англанд, познавам твоя народ. Освен това — облегна назад глава — тук никой не си говори с мен. Отчаяна съм.
Логън се загледа в чуканчето на липсващия си пръст. Размърда го, доколкото успя.
— Сигурно е така. Аз съм Логън.
— Радвам се за теб. Аз съм никоя.
— Всеки е някой.
— Не и аз. Аз съм нищо. Невидима съм.
Логън я погледна изпитателно. Седеше облегната на пейката под яркото слънце. Шията й бе опъната назад и гърдите й бавно се издигаха и спускаха.
— Е, аз те виждам.
Тя извърна към него глава.
— Ти… си истински кавалер.
Логън избухна в смях. Как ли не го бяха наричали досега, но това, никога. Младата жена изглежда не споделяше веселото му настроение.
— Не ми е мястото тук — промърмори тя.
— И на двама ни не е.
— Да, но аз няма къде да отида. Това сега е моят дом. — Тя се изправи. — Довиждане, Логън.
— На добър път, никоя.
Логън я проследи с поглед как се отдалечава и бавно поклати глава. Прав е Баяз. Мястото е особено, но хората са още по-особени.
Логън се стресна в съня си, примигна сънено и се заоглежда объркано. Тъмно е. Не съвсем, разбира се, сиянието от града никога не изчезваше напълно. Сторило му се бе, че чу нещо, но сега от него нямаше и следа. Горещо е, въпреки влажния повей от отворения прозорец. Горещо, таванът сякаш се е надвесил отгоре му и го задушава. Изпъшка и избута завивката до кръста си. Избърса потта от голите си гърди и изтри ръце в стената зад главата си. Светлината сякаш пронизваше клепачите му, но това не бе най-належащият му проблем. На Логън Деветопръстия му се пикаеше ужасно.
За съжаление, тук не можеш просто да станеш и да се изпикаеш в гърне. Имат си едно специално нещо, една хоризонтална дъска с дупка в средата, при това в отделна малка стаичка. На пристигане Логън полюбопитства и надзърна в тази дупка. Изглеждаше доста дълбока и миришеше лошо. После Малакус му обясни как се използва. Безполезна примитивна приумица. Сядаш отгоре й и течението в дупката ти вее неприятно между краката. Това е то, цивилизация, рече си Логън. Хора без никаква работа, седят и умуват как да направят простите неща сложни.
Измъкна се от леглото и пипнешком тръгна към мястото, където си спомняше, че се намира вратата. Прекалено светло, за да спиш нормално, но твърде тъмно, за да виждаш къде вървиш.
— Проклета цивилизация! — промърмори под носа си, докато се бореше с дръжката на вратата. Босите му крака заопипваха напред по пода на кръглата стая, в средата на дадените им помещения. Вътре беше хладно, доста хладно. Студеният въздух се отрази добре на голата му кожа, след влажната жега на спалнята му. Защо не спи тук, вместо в онази пещ? Примижа в тъмното, напрегнал очи да различи в сенките коя от вратите води към дъската за пикаене. Лицето му още бе подпухнало от съня и вратите бяха просто размазани очертания пред очите му. Като си знаеше късмета, току-виж погрешка нахълтал в спалнята на Баяз и опикал Първия магус, както си спи. Точно това му трябва на дъртия магьосник, че да му се пооправи малко лошото настроение.
Направи крачка напред. Последва удар и тракане, когато кракът му се блъсна в ръба на малката масичка в средата на стаята. Изруга и посегна към удареното място, но тогава си спомни за делвата. Спусна се напред и я улови за ръба, точно преди да се разбие на пода. Очите му вече започваха да привикват с полумрака и успя да различи цветята по хладната, лъскава повърхност. Понечи да я сложи обратно на мястото й, но тогава го осени идея. Защо да се мъчи, като има подходящия съд под ръка? Огледа се крадешком, намести делвата пред себе си и… застина на място.
В стаята имаше някой.
Видя неясните очертания на висока, слаба фигура в мрака. Успя да различи дълга коса, която леко се поклаща на нежния бриз от прозореца. Напрегна взор, но не можа да различи лице.
— Логън… — Гласът на жената беше нежен и плътен. Имаше нещо много нередно в него. Стана студено, много студено. Логън стисна здраво делвата.
— Коя си ти? — изграчи той и гласът му прозвуча изненадващо силно в тишината на стаята. Сънува ли? Разтърси глава и стисна делвата. Изглеждаше истинска. Напълно истинска.
— Логън… — Жената се плъзна безшумно към него. Меката светлина от прозореца падна отстрани на лицето й. Показа се една бяла буза, слепоочие и ъгълче на уста. После потънаха обратно в сянка. Имаше нещо познато в нея… съзнанието на Логън трескаво търсеше отговора, докато той бавно отстъпи назад, без да я изпуска от очи и като гледаше да стои от другата страна на масичката.