— Какво искаш? — Имаше мрачно предчувствие, лошо предчувствие. Знаеше, че правилното решение е да вика за помощ, да вдигне останалите, но вътрешно искаше да узнае коя е тя. Трябваше да разбере на всяка цена. Стана още по-студено, Логън почти виждаше парата от дъха си. Жена му бе мъртва, знаеше го. Отдавна мъртва, студена, обратно при пръстта, далеч от тук. Видя с очите си изгореното до основи село и всичките трупове. Жена му е мъртва… и въпреки това…
— Телфи? — прошепна той.
— Логън…
Това е нейният глас! Нейният глас! Долната му челюст увисна. Тя протегна към него ръка през светлината на прозореца. Бледа ръка, бели пръсти и дълги бели нокти. В стаята беше ужасно студено, ледено студено.
— Логън!
— Ти си мъртва! — Той вдигна делвата, готов да я стовари върху главата й. Ръката се пресегна, пръстите се разтвориха и извиха.
В следващия миг стана светло като ден. Още по-светло. Искрящо светло. Тъмните очертания на вратите и мебелите се превърнаха в бели ръбове с тъмни сенки. Логън стисна очи и засенчи лицето си с ръка. Залепи се с гръб към стената. Разнесе се оглушителен грохот, като при огромно скално свлачище. Последва го шум като от кършене на клони при повалянето на вековно дърво. Замириса на изгоряло. Логън отвори едва едното си око и надзърна през пръстите си.
Стаята беше странно променена. Отново беше тъмно, но не колкото преди. Повечето светлина влизаше през голяма назъбена дупка в стената, там, където преди беше прозорецът. Два от столовете бяха изчезнали, а третият стоеше килнат на три крака и натрошените му краища тлееха като съчки от огън, горели с часове. От масичката, която само преди секунда беше пред него, бе останала само половината и сега се търкаляше в противоположния край на стаята. Част от тавана беше откъсната от гредите на покрива и подът беше покрит с парчета камък и мазилка, а също натрошено дърво и стъкло. От непознатата жена нямаше и следа.
Баяз внимателно отиде до дупката в стената и надзърна навън. Дългата му нощница се развя около дебелите прасци на краката му.
— Изчезнало е.
— То? — Логън погледна към димящата дупка. — Тя знаеше името ми…
Баяз отиде до последния останал стол и седна. Имаше изтощен вид.
— Ядач, най-вероятно. Изпратен от Калул.
— Какво? — попита Логън недоумяващо. — Изпратен от кого?
— Не ти трябва да знаеш — каза Баяз и избърса челото си с ръка.
— Така е — каза Логън. Не можеше да отрече. Почеса се по бузата и погледна към парчето звездно небе през дупката. Замисли се, дали не е време да промени това. Но вече бе късно. Някой затропа бясно по вратата.
— Би ли отворил, моля — каза Баяз.
Логън внимателно отиде до вратата, прескочи отломките по пода и дръпна резето. Ядосан войник от стражата нахлу покрай него с фенер в едната ръка и извадена сабя в другата.
— Чух шум! — Светлината на фенера му се плъзна по опустошението по пода и намери назъбените краища на натрошената мазилка и изкъртения камък. — Мамка му — прошепна тихо той.
— Имахме неканен гост — промърмори Баяз.
— Ъъъ… трябва да уведомя… — Войникът имаше истински смаян вид. — … някого.
Той тръгна заднешком към вратата, спъна се в парче паднала от покрива греда и насмалко не падна. Логън чу тропота на стъпките му, докато тичаше надолу по стълбите.
— Какво е ядач? — попита Логън.
Не последва отговор. Магьосникът беше заспал на стола. Очите му бяха затворени и гърдите му се повдигаха ритмично. Дълбоки бръчки прорязваха челото му. Логън сведе поглед. Изненада се, че още държи делвата, красива и деликатна, здраво стисната в ръцете си. Почисти едно място на пода и внимателно я постави насред отломките.
Една от вратите се отвори с трясък и сърцето на Логън подскочи. Малакус го гледаше втренчено, с обезумял поглед и щръкнала във всички посоки коса.
— Какво ста… — отиде до дупката в стената и страхливо надзърна навън. — Мамка му!
— Малакус, какво е ядач?
Чиракът рязко извърна глава към Логън и на лицето му се изписа ужас.
— Забранено е — прошепна той — да се яде човешка плът…
Въпроси
Глокта тъпчеше усилено овесената каша в устата си с надеждата да успее да погълне половин купа, преди да се е надигнал обичайният позив за повръщане. Гълта, дави се и потреперва, накрая блъсна купата настрана, сякаш обиден от самото й присъствие. Което всъщност е точно така.