— Дано да е важно, Северард — недоволно каза той.
— Зависи какво смятате за важно — каза практикът и приглади назад мазната си коса. — Става дума за магическия ни приятел.
— А, Първият магус и дръзките му спътници, какво за тях?
— Имало е някаква неразбория в спалните им тази нощ. Те твърдят, че някой външен бил влязъл. Имало някакво стълкновение. Май има някакви разрушения.
— Някой? Някакво? Някакви? — Глокта поклати глава в разочарование. — Че и „май“. Съмненията не вършат работа, Северард.
— Е, този път ще трябва да се задоволим с толкова. Войникът от стражата беше малко пестелив откъм подробности. Беше доста притеснен, ако питате мен. — Той се смъкна още по-ниско в стола си и главата му се зарови между щръкналите му рамене. — Някой трябва да отиде и да разследва случая, така че по-добре това да сме ние. Ще може да ги видите лично, отблизо. Да зададете някои въпроси, може би.
— Къде са те?
— О, това ще ви хареса, наистина. Кулата на веригите.
Глокта се намръщи и избута с език остатъците от каша в празнините между зъбите си. Естествено. На самия връх, предполагам. Доста стъпала са дотам.
— Нещо друго?
— Севернякът излезе на разходка вчера, обикаля безцелно из половин Агрионт. — Практикът изсумтя и намести маската си. — Естествено, следихме го през цялото време. Грозно копеле е.
— Аха, печално известния северняк. Някакви поразии? Изнасилвания, убийства, горящи сгради, нещо такова?
— Ако трябва да бъда честен, не. Скучна сутрин беше. Само се мота наоколо и зяпа наред. Говори с някои хора.
— Някой, който да ни е известен?
— Никой важен. Един от дърводелците, които работят по трибуните за Турнира. После някакъв чиновник на Кралския булевард. И накрая с едно момиче до Университета. С нея говори по-дълго.
— Момиче?
В очите на практика грейна усмивка.
— Точно така, при това хубавка. Как се казваше — щракна с пръсти той, — сигурен съм, че намерих името й? Брат й служи в Кралската гвардия… Уест някой си…
— Арди.
— Точно това е! Познавате ли я?
— Хм. — Глокта прокара език по венците си. Попита ме как се чувствам. Помня. — И какво толкова си говориха?
— Сигурно нищо особено. — Практикът вдигна учудено рамене. — Въпреки че тя е от Англанд, отскоро е в града. Може и да има някаква връзка. Искате ли да я докарам? Бързо ще разберем всичко.
— Не — отсече Глокта. — Не. Няма нужда. Навремето с брат й бяхме приятели.
— Навремето.
— Никой да не я пипа, Северард, ясен ли съм?
— Щом казвате, инквизиторе — сви рамене практикът, — щом казвате.
— Казвам.
— Значи приключихме с търговците, така ли? — попита след кратка пауза Северард и гласът му прозвуча почти разочаровано.
— Така изглежда. Свършени са. Остава само да се почисти след тях.
— Доста доходоносно почистване, ако питате мен.
— Напълно съм съгласен — каза Глокта горчиво, — но според Негово високопреосвещенство, нашите умения ще са по-полезни другаде. — Да следим някакви самозвани магьосници. — Надявам се, че не си на загуба с малкия си имот при доковете.
Северард сви рамене.
— Не бих се учудил, ако съвсем скоро пак се окажете в нужда от някое закътано от хорските погледи местенце. Винаги ще е на ваше разположение. За съответната цена, естествено. Жалко е да зарязваме наполовина свършена работа.
Вярно. Глокта се замисли за момент. И опасно. Негово високопреосвещенство каза да спрем дотук. Да не се подчиня ще е доста рисковано, но въпреки това надушвам нещо. Дразнещо ще е да оставяме нещата недоизяснени всеки път, когато архилекторът нареди.
— Може би ще има едно последно нещо.
— Така ли?
— Да, но ще трябва да действаме много умело и прикрито. Какво знаеш за банките?
— Големи сгради. Дават заеми на хората.
— Не знаех, че си такъв специалист — усмихна се лукаво Глокта. — Има една, от която се интересувам по-специално. Нарича се „Валинт и Балк“.
— Не съм ги чувал, но мога да поразпитам.
— Само по-дискретно, Северард, разбираш ли? Никой не бива да узнае за това. Ясно?
— Самата дискретност съм, шефе, питай, който искаш. Дискретен. Такъв съм си аз. Всички ме знаят като такъв.
— Дано да е така, Северард. Дано да е така. Иначе и двамата ще се сбогуваме с главите си.
Глокта седна и завря лице в амбразурата. Гърбът му бе опрян в каменната стена, а левият му крак, опънат напред — изгарящо, пулсиращо огнище на болката. Естествено, очаквал бе да боли, всяка минута, всеки ден. Но това днес е нещо по-специално.