Всеки дъх излизаше със стон от скованите му челюсти. И най-малкото движение се превърна в непосилна задача. Спомни си как преди години, докато тренираше за Турнира, маршал Варуз го караше да изкачва същите тези стълби. Взимах ги по три наведнъж, и нагоре и надолу, без дори да се замислям за това. А виж ме сега. Кой би помислил, че ще се стигне дотук?
От треперещото му тяло се стичаше пот, очите му смъдяха, пълни със сълзи. Носът му гореше и от него течаха воднисти сополи. Колко вода тече от мен, а аз умирам от жажда. Къде е логиката в това? Къде е логиката във всичко останало? Ами ако някой мине и ме види така? Бичът на Инквизицията, пльоснат по задник, с глава в малкия отвор и не може да помръдне. Ще мога ли да сложа безгрижна усмивка на това лице, на тази изкривена маска на агонията? Ще се престоря ли, че всичко е наред? Че всъщност редовно идвам тук и се опъвам на площадката между стълбите? Или ще вия, пищя и моля за помощ?
Никой не мина. Той продължи да лежи, опрял глава на стената, напъхан в тясното пространство, на три четвърти от пътя до върха на кулата. Коленете му трепереха, опънати напред. Санд дан Глокта, майстор фехтовач, бляскав кавалерийски офицер. Какво ли славно бъдеще го очаква? Беше време, когато можех да тичам с часове. Бягах, бягах и не чувствах умора. Усети как капка пот се стича в средата на гърба му. Защо правя това? Защо въобще някой ще прави това? Мога да сложа край днес. Да се върна у дома при майка. А после какво?
После какво?
— Инквизиторе, радвам се, че сте тук.
Браво на теб, копеле. Аз хич не се радвам. Глокта се облегна на стената при горната площадка на стълбите, остри и ръбати, като зъбите, които бяха силно притиснати във венците му.
— Вътре са, страшна бъркотия е…
Ръцете му трепереха и върхът на бастуна му потропваше по каменния под. Главата му се замая. Клепачите му затрептяха и войникът се превърна в размазано петно.
— Добре ли сте? — попита той и се спусна напред с протегната ръка.
Глокта вдигна глава.
— Просто отвори скапаната врата, глупако!
Човекът се дръпна рязко и забърза към вратата. Отвори я. Всяка частица от тялото на Глокта се молеше краят да дойде по-бързо и да се просне по очи, но все пак успя да си наложи да остане изправен. Въпреки болката насили краката си да стъпват един пред друг, дъхът му да се укроти и раменете да се изпънат назад. Вдигна високо глава и придаде властно изражение на лицето си, докато минаваше покрай войника от стражата. Но онова, което видя от другата страна на вратата, насмалко не разби на парчета самообладанието му.
До вчера това бяха най-изисканите стаи в Агрионт. Пазеха се само за най-почетните гости, за най-важните чуждестранни посетители. До вчера. В една от стените, на мястото, където трябва да е бил прозорецът, зееше огромна дупка. След мрака на стълбите, ярко синьото небе в нея го заслепи. Част от покрива беше срутен и в стаята висяха счупени греди и големи парчета мазилка. Подът бе осеян с парчета от нея, с камъни, стъкло и някакъв шарен плат. Античните мебели бяха на парчета, с наръбени, овъглени краища и почернели, сякаш са горели. Всичко на всичко бяха останали половин маса, стол и висока глинена ваза, която стоеше мистериозно непокътната насред отломките по пода.
В средата на стаята, сред скъпите останки по пода, стоеше смутен младеж с болнав вид. Погледна към Глокта, който внимателно си проправяше път през отломките, и езикът му нервно се стрелна по устните. Очевидно бе доста напрегнат. Дали е имало някога човек, който да е приличал повече на измамник от този тук?
— Ъъъ… добро утро. — Пръстите на младежа трепереха, вкопчени в ръба на тежката му мантия, украсена с мистични символи. Май доста неудобно се чувстваш в нея, а? Ако този тук е чирак на магьосник, аз съм император на Гуркул.
— Аз съм Глокта, от Инквизицията на Негово величество. Изпратен съм да разследвам това… злощастно стечение на обстоятелствата. Очаквах някой по-възрастен.
— О, да, съжалявам, аз съм Малакус Кай — заекна младежът, — чирак на великия Баяз, Първият магус, майстор на Върховното изкуство, посветен в дълбока… На колене, на колене пред мен, могъщия император на Гуркул!
— Малакус… — прекъсна го грубо Глокта — … Кай. Ти си от старата империя, нали?
— А, да. — Лицето на младежа се оживи. — Познавате ли…
— Не. Ни най-малко. — Бледото лице отново посърна. — Беше ли тук миналата вечер?
— Да. Спях в съседната стая. Боя се, че нищо не видях… — Глокта го гледаше изпитателно. Чиракът се покашля и сведе очи към пода, все едно се чудеше откъде да започне почистването. Нима това е притеснило архилектора? Някакъв неубедителен актьор? Цялото му поведение говори за измама.