Вратите се отвориха и ревът на тълпата нахлу в залата. Внезапен и оглушителен, накара гредите на покрива да затрептят. Първата двойка излезе през ярко осветената арка на входа, след нея втората, третата. Джизал бе убеден, че когато дойде неговият ред, ще се вцепени и ще замръзне на място като стреснат заек, но когато моментът дойде, усети как краката му тръгнаха уверено до тези на Горст и чу токовете на лъснатите си ботуши да затракват по плочите пред високата арка на входа.
Площадът на маршалите бе коренно променен. По краищата му се издигаха огромни трибуни, простираха се далеч назад и нагоре и преливаха от развълнувана, многолюдна публика. Колоната на състезателите премина през дълбок, тесен проход между надвисналите отстрани трибуни и се отправи към центъра на голямата арена. Отвсякъде ги заобикаляше гора от дървени греди, колони и подпори. Точно отпред, на привидно огромно разстояние, беше кръгът за дуели. Малко кръгло петно от пожълтяла трева насред море от лица.
Най-отпред, в средата и близо до арената, Джизал успя да различи лицата на богатите аристократи. Превъзходно облечени, засенчили очи с ръце и като цяло достолепно безразлични към предстоящото зрелище. По-назад и нагоре дрехите ставаха не толкова изящни, а лицата по-трудно различими. Повечето от хората изглеждаха просто като неясни петна и цветни точки, наблъскани нагъсто по най-високите нива на огромната, наподобяваща купа, трибуна. Простолюдието обаче компенсираше своята отдалеченост от арената с вълнение: скандираха, крещяха, надигаха се на пръсти и вдигаха ръце във въздуха. Над тях, като острови в океана от народ, стърчаха най-горните части на стените и покривите на по-високите от околните сгради. Всички прозорци и тераси бяха гъсто запълнени с миниатюрните фигурки на хора.
Джизал примигна при вида на цялото това човешко множество. Част от него осъзна, че устата му виси широко отворена, но тази част се оказа прекалено незначителна, за да успее да го накара да я затвори. Проклятие, започна да му се гади. Знаеше си, че трябваше да хапне нещо, но вече бе прекалено късно. Ами ако вземе да повърне пред очите на целия свят? Къде си остави оръжията? Къде са остриетата му? В ръката. В ръката. Ревът на тълпата се издигна и затихна, извиси се в пъстро многообразие от гласове.
Състезателите започнаха да се отдалечават от кръга. Не всички от тях щяха да се дуелират днес, повечето щяха просто да гледат. Все едно публиката за събитието и така не бе достатъчно многобройна. Те се отправиха към предните редове, но, за негово най-голямо съжаление, Джизал не бе сред тях. Той се насочи към загражденията за подготовка на състезателите. Стовари се тежко до Уест и избърса потта от челото си под бурните овации на тълпата. Всичко бе прекалено ярко, прекалено шумно и силно потискащо. Наблизо видя маршал Варуз, беше се навел над заграждението и викаше в нечие ухо. В напразен опит да разсее мислите си с нещо, Джизал се загледа към кралската ложа на отсрещната страна на арената.
— Негово величество изглежда се наслаждава истински на събитието — прошепна в ухото му Уест.
Кралят вече беше дълбоко заспал, клюмнал на една страна, с наклонена под ъгъл корона. Джизал се замисли за момент какво ли би станало, ако тя паднеше.
Принц Ладисла също бе в ложата, облечен великолепно, както винаги, той оглеждаше арената с огромна усмивка, сякаш всичко това бе единствено в негова чест. По-малкият му брат, принц Рейнолт, бе негова коренна противоположност: непретенциозен и уравновесен, гледаше тревожно към изпадналия си в несвяст баща. Майка им, кралицата, седеше до синовете си, изпънала гръб, с високо вдигната глава и старателно се преструваше, че Негово кралско величество съпругът й е напълно буден и короната му не е в опасност от внезапно и болезнено падане в скута й. Между нея и Хоф Джизал забеляза млада жена — много, много красива жена. Беше още по-разточително облечена и от Ладисла, ако това въобще беше възможно, а на шията й блестяха огромни диаманти.
— Коя е жената? — попита Джизал.
— А, принцеса Терез — прошепна Уест. — Дъщерята на великия херцог Орсо, лорд на Талинс. Известна красавица и като никога слуховете не са преувеличени.
— Мислех си, че нищо хубаво не е дошло от Талинс.
— И аз така бях чувал, но ми се струва, че тя е изключение, не мислиш ли? — Джизал не бе съвсем убеден. Наистина бе впечатляваща, но в погледа й имаше някакво ледено презрение. — Мисля, че кралицата е намислила да я омъжи за принц Ладисла.
Джизал видя въпросния принц да се навежда през майка си към нея и да я удостоява с някоя от малоумните си шегички, след което избухна в смях от собственото си остроумие и взе превъзбудено да пляска с ръка по бедрото си. Принцесата го дари с леденостудена усмивка, която дори от това разстояние излъчваше солидна доза презрение. Ладисла изглежда не го долови и Джизал скоро се отегчи. Висок мъж в червен жакет се отправи с тежка стъпка към кръга. Реферът.