Тогава какво? Брак? С момиче без благороден произход и без никакви пари? Немислимо! Представи си как води Арди у дома да се запознае със семейството му. Ето я съпругата ми, татко! Съпруга ли? И какви връзки има тя? Потръпна при мисълта.
А не могат ли да намерят някакво компромисно решение, нещо по средата, което да устройва и двама им? Краката му отново тръгнаха напред. Не приятелство, нито брак, а някаква по-свободна уговорка? Тръгна по улицата към Четирите ъгъла. Ще се виждат тайно, ще разговарят, ще се смеят, някъде, където има и легло, може би…
Не. Не. Джизал закова на място и се шляпна от безсилие по главата. Не трябваше да допуска това да става, дори и хипотетично да бе възможно. Уест настрана, ами ако някой друг научи? Естествено, неговата репутация няма да пострада въобще, но нейната ще бъде съсипана. Съсипана. При мисълта го побиха тръпки. Тя не заслужава това. Не може просто да приеме, че това си е неин проблем. Не може. И за какво? Просто да се позабавлява малко? Какъв егоизъм. Не можеше да повярва, че едва сега осъзнаваше това.
И така, отново стигна до задънената улица, за десети път днес: нищо добро нямаше да излезе от това да започне да се среща с нея. Още повече, скоро щеше да тръгне на война и това неминуемо щеше да сложи край на жалките му блянове. Тогава, сега се прибира вкъщи и ляга да спи, а утре отива да тренира. И ще тренира отново и отново, докато маршал Варуз не избие всички мисли за нея от главата му. Пое дълбоко въздух, изпъна рамене и се насочи към Агрионт.
Статуята на Харод Велики се издигаше в мрака върху мраморен пиедестал, висок почти колкото Джизал. Изглеждаше прекалено голяма и грандиозна за непретенциозните размери на закътаното площадче на Четирите ъгъла. През целия път дотук бе прескачал от сянка в сянка, избягвайки хората, и се бе постарал да не бъде забелязан. Всъщност по това време нямаше много хора навън. Беше късно и най-вероятно и Арди отдавна се бе отказала да чака и се бе прибрала у дома, ако, естествено, въобще е дошла на срещата.
Джизал се шмугна в сянката на пиедестала и предпазливо го обиколи. Почувства се като пълен глупак. Толкова пъти бе минавал през този площад. Нали е обществено място? Имаше право да бъде там колкото и всеки друг и въпреки това се чувстваше като крадец.
Площадът бе празен. Добра новина. Мислено си пожела успех пред мрачната перспектива: нищо не печелеше, а много бе заложено на карта. Но защо се чувства така опустошен отвътре? Погледна към лицето на Харод, застинало в онази сурова физиономия, която скулпторите пазят само за статуите на най-великите. Изящна, силна брадичка има този Харод, помисли си Джизал, почти като моята.
— Събуди се! — прошепна глас в ухото му. Джизал изписка като девойка, скочи настрани и залитна. Успя да остане прав единствено благодарение на това, че се вкопчи с ръка в единия крак на Харод Велики. Зад гърба си видя тъмна фигура с качулка на главата.
— Не те видях — смотолеви той и моментално осъзна, че продължава отчаяно да стиска каменното стъпало. Положи всички усилия да изглежда небрежно. Трябваше да признае, началото не бе добро. Нямаше никаква дарба за подобни потайни начинания, а по всичко личеше, че Арди се чувства в свои води. Замисли се дали не го бе правила и преди.
— Доста си труден за откриване напоследък — каза тя.
— Ами… — промърмори Джизал. Сърцето му още блъскаше силно от преживяния шок. — Бях зает с Турнира и всичко останало…
— А, така важния за всички Турнир. Гледах те как се биеш днес.
— Така ли?
— Много впечатляващо.
— Ъ, благодаря, аз…
— Брат ми е говорил с теб, нали?
— За фехтовката?
— Не, глупчо. За мен.
Джизал замълча и се замисли за най-добрия отговор на този въпрос.
— Ами, той…
— Страх ли те е от него?
— Не… е, добре, да!
— Но въпреки това дойде. Предполагам, трябва да съм поласкана. — Тя закрачи около него и започна бавно да го оглежда от глава до пети. — Но пък не се разбърза кой знае колко. Късно е. Скоро трябва да се прибирам.
Нещо в начина, по който го гледаше, никак не му помогна да успокои пулса си. Точно обратното. Трябва да й каже, че не може да се виждат повече. Че не е редно. И за двама им. Че нищо добро няма да излезе от това… нищо добро…
Дишането му стана още по-учестено и напрегнато, не можеше да откъсне очи от лицето й. Трябва да й каже, сега. За това беше дошъл, нали? Отвори уста, но не успя да каже нищо. Всичките му доводи сега изглеждаха далечни и объркани, неясни и отнасящи се за други хора, безпочвени доводи.