— Арди…
— Аха? — Тя пристъпи към него и леко наклони глава на една страна. Джизал се опита да се дръпне, но гърбът му опря в пиедестала на статуята.
Арди приближи още малко и леко разтвори устни. Очите й се приковаха в неговите. В това няма нищо нередно, нали?
Пристъпи отново и вдигна лице към неговото. Джизал помириса кожата й, главата му се замая от аромата й. Долови топлия й дъх върху бузите си. А има ли нещо нередно в това?
Джизал усети хладните й пръсти върху лицето си, погалиха го, проследиха извивката на челюстта му, заровиха се в косата му и придърпаха главата му към нейната. Устните й докоснаха бузата му, бяха топли и меки. После брадичката му, устата му. Засмукаха нежно устните му. Тя леко се притисна в него и другата й ръка се плъзна по гърба му. Езикът й се мушна в устата му и докосна неговия, докосна зъбите му. Арди изстена. Той също, може би — не бе сигурен. Цялото му тяло потрепери, усети едновременно горещина и хлад. Цялото му съзнание бе в устните му. Сякаш за пръв път целуваше момиче. А в това има ли нещо нередно? Зъбите й захапаха устните му, почти болезнено, но приятно.
Джизал отвори очи. Беше останал без дъх, трепереше и коленете му се огъваха. Тя го погледна. Очите й блестяха в тъмното, наблюдаваха го внимателно, изучаваха го.
— Арди…
— Какво?
— Кога ще те видя отново? — Гърлото му бе пресъхнало и гласът му звучеше дрезгаво. Тя сведе поглед и се усмихна. Жестока усмивка, безмилостна, сякаш го бе хванала да блъфира и му бе измъкнала куп пари. Беше му все едно. — Кога, Арди?
— Ще ти кажа, когато е време.
Трябваше да я целуне отново. Да вървят на майната си всички последствия. Майната му на Уест. Проклети да са всички. Наведе се към нея и затвори очи.
— О, не, не. — Тя отблъсна устните му и се отскубна от ръцете му. — Трябваше да дойдеш навреме.
Без да спира да се усмихва, Арди се обърна и си тръгна. Джизал остана долепен до студения пиедестал. Наблюдава я как се отдалечава, притихнал, неподвижен и очарован. Никога досега не се бе чувствал така. Никога.
Тя се извърна през рамо, сякаш просто да провери дали още я гледа. Само от погледа й гърдите му се свиха болезнено. После тя се скри зад ъгъла и изчезна от полезрението му.
Джизал остана за малко до статуята, с широко отворени очи и без дъх. Студен вятър премина през площада и сякаш донесе обратно цялата тежест на света върху плещите му. Фехтовката, войната, приятелят му Уест и всичките му задължения. Една целувка, само това. Една целувка и цялата му самоувереност изтече от него като вода от спукана делва. Огледа се объркано. Беше изплашен и внезапно обзет от чувство на вина. Какво направи току-що?
— Мамка му — изруга.
Гадна работа
Различните неща миришат различно, когато горят. Живото дърво, свежо и смолисто, гори различно и мирише различно от мъртвото, сухо и изпръхнало. Човек и прасе обаче миришат еднакво, когато горят, но това е друга тема. Тази миризма на изгоряло, която Кучето надушваше в момента, беше на къща. Знаеше го със сигурност. Познаваше добре тази миризма, повече, отколкото би му се искало. Къщите рядко изгарят от само себе си, обикновено има нещо насилствено, а това означаваше, че наоколо ще има хора, много вероятно, готови за бой. Затова той много предпазливо пропълзя по корем между дърветата и надзърна от храсталака.
Видя я точно пред себе си. Беше край реката и над нея се издигаше плътен стълб от черен дим. Малката къщурка продължаваше да дими, но вече бе изгоряла до ниските каменни зидове. Имало е и хамбар, но сега той бе просто купчина черна пепел и недогорели парчета дърво. Наоколо имаше няколко дървета и малка изорана нива. Фермерството на север винаги бе граничило с бедност. Прекалено студено, за да отгледаш достатъчно — често нищо повече от корени и малко овце. Ако си късметлия, може и едно-две прасета.
Кучето поклати глава. Кому е притрябвало да пали къщата на тези бедни хорица? Кой ли би искал да им отнеме това парче неплодородна земя? Някои хора просто обичат да палят, предположи той. Примъкна се още малко напред и погледна вляво и вдясно. Надяваше се да види хората, сторили това, но всичко, което се разкри пред очите му, бе долината и няколко пръснати из нея изпосталели овце. Пропълзя заднешком в храстите.
Когато приближи лагера, чу повишени гласове — караха се. Сърцето му се сви. За момент се замисли дали просто да не заобиколи и да продължи сам нататък, така му бяха омръзнали непрестанните кавги. После реши да не го прави. Що за следотърсач е този, който изоставя собствените си хора.
— Що не си затвориш плювалника, Дау — гърмеше гласът на Тъл Дуру. — Искаше да тръгнем на юг, а като тръгнахме, не спря да се оплакваш от планините! Сега, като слязохме от планините, мрънкаш от сутрин до мрак, че ти бил празен коремът! Писна ми да те слушам, хленчещо псе такова!