От двете страни на олющената порта стояха две статуи — двама възрастни мъже, един с фенер в ръка, другият забол пръст в страниците на разтворена книга. Мъдрост и напредък или други подобни глупости. Този с книгата беше загубил носа си някъде през миналото столетие, а другият се бе наклонил под такъв ъгъл, че ръката с фенера сякаш се протягаше в отчаян опит да се хване някъде.
Глокта вдигна юмрук и потропа на древните порти. От ударите му те издрънчаха и се разместиха сериозно, все едно щяха да излязат от пантите. Глокта изчака малко. И след това още малко.
Изведнъж отвътре изтрака резе и едната порта се открехна едва. В процепа между вратите се появи съсухрено от годините лице и чифт очи примижаха срещу него. Отдолу ги освети бледата мъждива светлина на свещ, стисната в бледа, сбръчкана ръка. Старите, мътни очи го огледаха от горе до долу.
— Да?
— Инквизитор Глокта.
— А, от името на архилектора?
— Да, точно така.
Глокта се изненада. Явно не са чак толкова откъснати от света. Изглежда знаят кой съм.
Вътре беше опасно тъмно. От двете страни на вратите имаше огромни свещници, но в тях нямаше никакви свещи и явно отдавна не бяха лъскани, защото светлината от малката свещ в ръката на стареца хвърли матови проблясъци по повърхността им.
— Насам, господине — изхриптя старецът и превит о две, затътри крака напред. Дори за Глокта не бе проблем да го следва, без да изостава.
Двамата се влачеха един зад друг по мрачния коридор. Прозорците от едната страна бяха много стари, имаха малки, толкова зацапани стъкла, че дори и в най-слънчевия ден не биха пропуснали кой знае колко светлина, а сега, на смрачаване, през тях не преминаваше абсолютно нищо. На отсрещната стена танцуващата светлина от свещта освети няколко прашни картини. Бледи възрастни мъже в сиво-черни роби гледаха втренчено от обелените си рамки и стискаха в ръце колби, зъбни колела и пергели.
— Къде отиваме? — попита Глокта след няколко минути куцане в мрака на сградата.
— Професорите вечерят — каза старецът и го погледна с безкрайно уморени очи.
Столовата на Университета беше просторна зала с високи тавани. Няколко дебели свещи, чиито фитили се бяха вкопали дълбоко надолу във восъка й осигуряваха точно толкова светлина, колкото да не се каже, че е в пълен мрак. В огромна камина гореше малък огън и хвърляше танцуващи сенки по откритите греди на покрива. По цялата дължина на пода се простираше правоъгълна маса. Беше излъскана от годините употреба и около нея стояха наредени паянтови столове. На нея спокойно можеха да се хранят осемдесет човека, но в момента имаше само петима. Седяха, скупчени в единия й край, близо до камината. Ехото от почукването на бастуна на Глокта ги накара да вдигнат очи от чиниите и да погледнат към него с огромен интерес. Мъжът, който стоеше начело на масата, стана и, хванал с една ръка пеша на робата си, забърза да го посрещне.
— Посетител — изхриптя портиерът и направи жест със свещта към Глокта.
— А, от името на архилектора! Аз съм Силбър, ректор на Университета. — Той стисна ръката на инквизитора.
Междувременно останалите на масата се бяха надигнали от столовете си и пристъпяха сковано, сякаш изчакваха почетният гост да заеме мястото си.
— Инквизитор Глокта — представи се той и огледа нетърпеливите лица на възрастните мъже. Доста по-почтително отношение, отколкото очаквах. Но да не забравяме, че името на архилектора отваря много врати.
— Глокта, Глокта — измърмори един от мъжете. — Струва ми се, че помня отнякъде това име.
— Ти все помниш нещо отнякъде, но никога не можеш да си спомниш откъде — подхвърли саркастично ректорът и се засмя апатично. — Моля, разрешете да ви представя хората.
Той спря поотделно до всеки от четиримата учени в черни роби.
— Соразин, професор химик.
Пълен и рошав мъж с петна отпред на робата и не едно парченце храна в брадата си.
— Денка, професор металург.
Най-млад от групата, значително по-млад от останалите, но въпреки това възрастен. Имаше нещо арогантно в усмивката му.