— Добре, шибано северняшко копеле, добре. Ще вземем парите!
Логън се усмихна. За момент се замисли дали да не подхвърли монетите на кривогледия и докато той не внимава, да го наръга. Това би направил на младини, но сега се отказа. Защо да си дава зор? Вместо това, подхвърли монетите през рамо на улицата и тръгна предпазливо покрай по-близката стена. Внимателно се размина с двамата крадци. Всяка тяхна стъпка ги приближаваше до монетите, а всяка негова, към изхода от тази ситуация. Скоро размениха места и Логън тръгна заднешком по уличката, като не спираше да държи ножа насочен напред. Когато се отдалечи на десет крачки от тях, ускори ход. Двамата дрипльовци клекнаха и започнаха да събират монетите от земята.
— Още съм жив — прошепна Логън.
Беше извадил късмет и го знаеше. Колкото и корав здравеняк да си, трябва да си истински глупак да мислиш, че има незначителни боеве, в които просто няма как да намериш смъртта си. Извади късмет, че успя да докопа онзи, дето се промъкваше зад гърба му. Късмет, че двамата отпред се оказаха бавни. Е, винаги бе имал късмет в битките. Да, късметът му винаги го извеждаше жив от боевете. Не така добре се справяше с това да не го въвлича в тях, обаче. Въпреки всичко, Логън бе доволен от свършеното. Радваше се, че не се наложи да убие никого.
Усети нечия ръка да го потупва по гърба и рязко се извърна с готов в ръката нож.
— Спокойно, аз съм. — Брат Лонгфут стоеше с вдигнати ръце пред него. Почти бе забравил за навигатора. Сигурно през цялото време бе стоял тихомълком зад гърба му. — Добра работа, Деветопръсти господарю, добра работа! Наистина! Виждам, че и ти имаш своите невероятни таланти! Чакам с нетърпение да потеглим на път заедно, наистина! Насам за доковете! — извика той и отпраши напред.
Логън хвърли последен поглед към крадците в уличката. Бяха още на колене на земята, затова той хвърли ножа и забърза след Лонгфут.
— Вие, навигаторите, никога ли не се биете?
— О, някои от нас го правят, да, с голи ръце, с различни оръжия. Някои от тях са доста опасни, но не и аз! Не! Не ми е присъщо!
— Никога?
— Никога. Моите умения се простират в други области.
— Аз бих си помислил, че пътуванията ти те вкарват в куп опасни ситуации.
— Така е — съгласи се жизнерадостно Лонгфут, — но точно тогава ми е най от полза невероятният ми талант да се крия.
Такива като нея никога не се отказват
Нощ е. Студено. Соленият вятър брулеше пронизващо билото на хълма, а дрехите на Феро бяха тънки и окъсани. Тя обгърна тялото си с ръце и сгушила глава в раменете си, се загледа навъсено надолу към морето. В далечината Дагоска беше облак от ситни като връхчетата на игли светлинки, сбити около стръмната скала между извивката на залива и блестящата повърхност на океана. Очите й различиха черните очертания на защитните стени и кули на фона на тъмното небе. Видя и тънката ивица земя, която свързваше полуостровния град със сушата. По цялата й дължина се виждаха множество светлинки. Лагерни огньове покрай пътя. Много огньове.
— Дагоска — промърмори Юлвей, застанал на скалата до нея. — Малко парченце от Съюза, забито като трън в земите на Гуркул. Трън в гордостта на императора.
— Ха — изсумтя Феро и се сгуши още по-силно.
— Градът се наблюдава. Много войници. Повече от всякога досега. Може да се окаже трудно да ги заблудя всичките.
— Може би е по-добре да се върнем — каза тихо Феро с надежда в гласа.
Юлвей се направи, че не я е чул.
— И те са там. Повече от един.
— Ядачи?
— Трябва да отида по-близо. Да потърся начин за минаване. Ти ме чакай тук. — Той спря и зачака отговора й. — Ще чакаш, нали?
— Добре! — тросна му се тя. — Добре, ще чакам!
Юлвей слезе от скалата и тръгна надолу по хълма, беше почти невидим в непрогледния мрак. Когато тихото подрънкване на гривните му заглъхна, тя обърна гръб на града и заслиза надолу, на юг, обратно в Гуркул.
Сега Феро можеше да тича. Бърза като вятъра и в продължение на часове. Беше прекарала дълго време в бягане. Когато стигна в основата на хълма, тя побягна. Краката й летяха над равната земя, дъхът и хриптеше учестено. Чу пред себе си вода, спусна се по стръмния бряг и нагази в плитчините на бавна река. Продължи по нея, нагазила до колене в студената вода.
Нека сега ме проследи дъртото копеле, помисли си тя.
След известно време събра оръжията си на куп и като го придържаше с ръка над главата си, преплува реката срещу течението. Излезе на другия бряг, избърса водата от лицето си и продължи да тича покрай реката.
Времето течеше бавно, но накрая небето започна да просветлява. Настъпваше утро. Реката шумолеше край нея, сандалите й удряха ритмично покритата с къса трева земя. Остави реката зад себе си и се насочи през равния терен, който вече променяше цвета си от черно към сиво. Забеляза пред себе си петно от ниски дървета, обрасли с храсталак.