Не. Тези тримата тук — те бяха най-отгоре в списъка му. Арогантният старец с малоумните брътвежи и дразнещата мистериозност, която се опитваше да поддържа около себе си. Огромният дивак с грозните белези и заплашителна физиономия. Надменният, недъгав инквизитор с неговите самодоволни забележки и претенции да разбира от всичко. Тези тримата, в комбинация със застиналия въздух и непрестанен мрак на това ужасно място, бяха почти достатъчни, за да го накарат да повърне пак. Но единственото по-лошо, за което се сещаше, освен тяхната компания, бе липсата на компания. Огледа се и потрепери при мисълта.
Когато завиха зад ъгъла и видя малкото квадратче дневна светлина отпред, духът му отново се приповдигна. Забърза напред, изпревари влачещия се Глокта и устата му се навлажни от удоволствие, че отново ще застане под открито небе.
Излезе навън и притвори блажено очи. Вятърът погали лицето му и Джизал напълни дробовете си. Облекчението беше невероятно, сякаш беше стоял затворен там долу в продължение на седмици, сякаш шията му бе стискана от нечии пръсти, които току-що са отпуснали хватката си. Пристъпи напред по грубите каменни плочи на пода. Зад високия до кръста парапет стояха един до друг Баяз и Деветопръстия, а под тях…
Долу в ниското лежеше Агрионт. Приличаше на разстлана покривка от съшити парчета, бели стени и сиви покриви, лъщящи прозорци и зелени градини. Все още бяха далеч от върха на кулата, намираха се на едно от най-долните нива над портата, но все пак бяха ужасно високо. Джизал разпозна порутените сгради на Университета, блестящия купол на Камарата на лордовете и масивната камара на Палатата на въпросите. Забеляза и Площада на маршалите, трибуните приличаха на малка дървена купа насред сградите, стори му се дори, че зърна крайче от малкия кръг пожълтяла трева в средата. Отвъд оградения с бяла ограда и защитен ров Агрионт, сивата пелена на Адуа се простираше под облачното небе чак до морето.
Джизал се засмя от удоволствие. В сравнение с това, Кулата на веригите бе като обикновена дървена стълба. Стоеше толкова високо над света, че сякаш всичко наоколо беше неподвижно, застинало дори във времето. Почувства се като крал. Никой човек не бе виждал тази гледка от стотици години. Той е велик, огромен, далеч по-важен от всички дребни хорица, които живеят и работят в малките постройки под краката му. Обърна се към Глокта, но сакатият не се усмихваше. Беше силно пребледнял, гледаше свъсено миниатюрния град под тях и лявото му око нервно потрепваше.
— Да нямате страх от височини? — засмя се Джизал.
Глокта обърна към него изпитото си, пребледняло лице.
— Нямаше стълби. Не сме изкачили и едно стъпало! — Усмивката на Джизал се стопи. — Нито едно стъпало, разбирате ли? Как е възможно? Как? Кажете, де!
Джизал се замисли за това, как бяха стигнали до тук. Сакатият бе прав. Нямаше стъпала, нито наклони. Не се бяха изкачвали, нито слизали. При все това сега стояха по-високо от най-високата сграда на Агрионт. Отново му призля. Сега от гледката му се виеше свят, намираше я за отвратителна и противна. Отстъпи бавно назад от парапета. Искаше да си върви у дома.
— Последвах го сам през мрака и тук се изправих срещу него. Канедиас. Създателят. Тук се бихме. Със стомана, огън и плът. Стояхме точно тук. Пред очите ми хвърли Толомей от кулата. Видях го, но не можах да го спра. Собствената си дъщеря, представяте ли си? Тя, сред всички хора, най-малко заслужаваше такъв край. Нямаше по-невинна душа от нейната. — Логън се намръщи. Не знаеше какво се казва в подобни случаи.
— Тук беше битката ни — продължи тихо Баяз. Юмруците му стискаха силно парапета. — Нахвърлих се върху него с огън, стомана и плът и той отвърна със същото. Хвърлих го през парапета и той се размаза върху моста пред портата. И така, последният от синовете на Еуз напусна този свят, а с него толкова от тайните им бяха загубени завинаги. Унищожиха се един друг, всичките четирима. Каква загуба.
Той се обърна към Логън.
— Но това беше преди много време, нали, приятелю? Много отдавна. — Баяз въздъхна и отпусна рамене. — Да си вървим. Това място прилича на гробница. То е гробница. Да го затворим отново, а с него и спомените. Всичко вече е минало.
— Баща ми някога казваше, че от семената на миналото се ражда плодът на бъдещето — каза Логън.
— Така е. — Баяз се пресегна и пръстите му докоснаха леко хладния тъмен метал на кутията в ръцете на Логън. — Така е, баща ти е бил мъдър човек.
Кракът на Глокта изгаряше от болка. Усещаше превития си гръбнак като огнена река, а устата си — суха като пясък. Потеше се, лицето му се гърчеше в спазми и дишаше на пресекулки, но въпреки това не забави крачка. Бързаше да се отдалечи от мрачната зала с черното кълбо и странното му обкръжение, бързаше към вратата. И светлината на деня.