Докато затваряше вратата зад гърба си, мрачни и объркани мисли връхлетяха майор Уест. Парченца от старите истории за магусите, страх от война на север, откъслечни образи на закачулени гиганти, стигащи почти до тавана на стаята. Сред посетителите на Агрионт днес имаше странни и зловещи хора и той бе налегнат от сериозни притеснения. Опита да се отърси от тях, да си каже, че са просто глупави, неоснователни тревоги, но всеки път в главата му изникваше образът на сестра му, лудуваща по детински из улиците на Агрионт.
Уест изпъшка. Сигурно и сега лудува с Лутар. Проклет да е, че ги запозна. Незнайно защо, бе очаквал да види същото срамежливо, кльощаво момиченце с остър език, което помнеше отпреди години. Изненадата му бе огромна, когато на прага му застана жена. Едва я позна. Истинска жена, при това добре изглеждаща. А Лутар е арогантен, богат и красив и има самоконтрола на шестгодишен. Уест знаеше, че двамата са се виждали и след като ги запозна, при това повече от веднъж. Само като приятели, естествено. Арди нямаше други приятели тук. Просто приятели.
— Проклятие! — изруга той. Все едно да оставиш котка при млякото и да очакваш, че няма да посегне с език. Защо не обмисли докрай нещата? Самата идея предвещаваше катастрофа! Но какво можеше да се направи сега? С нещастен вид той се загледа по коридора.
Нищо друго не може да те накара да забравиш собственото си нещастие, както това да видиш нечие друго, а Гудман Хийт представляваше наистина жална гледка. Седеше сам на една дълга пейка, с мъртвешки пребледняло лице и празни, вторачени в нищото очи. Беше седял тук през цялото време, докато търговци, северняци и магуси влизаха и излизаха. Нищо не чакаше, нямаше къде да отиде. Уест огледа коридора. Не видя никого другиго наблизо. Хийт беше в пълно неведение за присъствието му, с отворена уста, стъклени очи и забравена, омачкана шапка в скута.
Уест не можеше просто да отмине така човек, не му бе присъщо.
— Гудман Хийт — каза той, докато приближаваше селянина, който се сепна и го погледна стъписан. Напипа шапката си и понечи да стане, като мърмореше извинения.
— Не, моля, не ставай. — Уест седна на пейката и заби поглед в ботушите си. Не намери сили да погледне човека в очите. Настъпи неловко мълчание. — Имам приятел в Комисията по земята и посевите. Може би има нещо, което той би успял да направи за теб…
Засрамен и с притворени очи, Уест зарея поглед по коридора.
— Ще съм ви много признателен за всичко. — Фермерът се усмихна натъжен.
— Да, да, разбира се. Ще направя каквото мога.
Нищо добро нямаше да излезе от това, и двамата го знаеха. Уест изкриви уста и прехапа устна.
— Вземи това — каза той и постави една кесия във вкочанената, мазолеста длан на селянина.
Хийт го погледна и зяпна. Уест му отправи една неловка усмивка и стана на крака. Нямаше търпение да се махне от това място.
— Господине! — извика Гудман Хийт след него, но той вече се отдалечаваше бързо по коридора и не се обърна назад.
Списъкът
Защо го правя?
Черният силует на къщата на Вилем дан Роб се очертаваше на фона на ясното нощно небе. С нищо незабележителна двуетажна постройка и ниска, каменна ограда с порта отпред, точно като стотиците други по тази улица.
Старият ми познайник Рюз живееше в огромна, разкошна вила близо до пазара. Роб е трябвало да бъде малко по-дързък в искането на по-щедри подкупи. Е, за наше щастие, не го е направил. Навред из града всички представителни булеварди бяха ярко осветени и пълни с подпийнали гуляйджии чак до зазоряване. А тази изолирана задна уличка беше потънала в мрак и далеч от любопитните погледи.
Ще можем да работим необезпокоявани.
Отстрани един тесен прозорец на втория етаж още светеше. Чудесно. Нашият приятел си е у дома. Но още не е заспал — трябва да действаме внимателно. Глокта се обърна към практик Фрост и посочи към страничната фасада на къщата. Албиносът кимна и безшумно се отдалечи към отсрещната страна на улицата.
Глокта го изчака да се скрие в сенките покрай стената на къщата и се обърна към Северард, като посочи официалния вход. Очите на слабия практик му отвърнаха с бърза усмивка. После той бързо се сниши и изтича напред. Ловко се прехвърли през ниската ограда и се приземи безшумно от другата й страна.
Перфектно, за сега, дойде ред и аз да се размърдам. Глокта се замисли защо му трябваше да идва. Фрост и Северард бяха напълно способни и сами да се справят с Роб, той само щеше да ги забави. Като нищо мога да си падна на задника и да издам присъствие то ни. Така че, защо дойдох? Но той знаеше отговора. Чувството на вълнение вече започваше да се заражда в гърлото му. Усещането бе почти като това да си жив.