Той бавно повдигна капака на дървената кутия. В нея лежеше дълъг нож с излъскано до блясък острие.
— Негово величество Бетод изпраща Фенрис не само като емисар, но и като свой първенец. Той ще се бие за Англанд и ще ви спести една война, която не можете да спечелите, ако, естествено, някой се осмели да се изправи срещу него. — Той поднесе кутията към изписаното чудовище. — А ето и подаръка на моя господар, по-щедър е отколкото можете да очаквате… живота ви.
С мълниеносно движение, дясната ръка на Фенрис се стрелна и сграбчи ножа. Вдигна го високо и острието му проблесна на цветната светлина от големите прозорци. В този момент рицарите трябваше да скочат напред. Джизал трябваше да извади сабята си. Всички трябваше да се хвърлят да защитят своя крал, но никой не помръдна. Устите до една зяпнаха, а очите се приковаха в проблясващото острие на ножа.
То се спусна надолу и върхът му с лекота прониза кожа и плът, зарови се чак до дръжката. Върхът на острието се показа от другата страна на собствената татуирана лява ръка на Фенрис. От него покапа кръв. Лицето на гиганта потрепна, но не повече от обичайното. Ножът гротескно се размърда, когато той изпъна пръсти и вдигна високо лявата си ръка, така че всички да видят. Кръвта му закапа по пода на Камарата на лордовете.
— Кой ще се бие с мен? — изкрещя с раздираща ушите сила Фенрис и огромните жили по врата му изскочиха.
Гробна тишина. Говорителят на Камарата на лордовете, който беше най-близо до него, се бе свлякъл на колене и сега загуби съзнание. Строполи се по очи на пода.
Страховития извърна облещените си очи към най-едрия от рицарите около масата, само с една глава по-нисък от него.
— Ти? — изсъска му той.
Нещастникът отстъпи назад, провлачвайки крака по пода. Със сигурност в този момент съжали, че не се е родил джудже.
Локвата черна кръв под лакътя на Фенрис се разрасна.
— Ти? — кресна той на Мид.
Лицето на младия мъж пребледня, зъбите му затракаха. Прииска му се да бе нечий друг син.
Примигващите очи обходиха восъчните лица около масата в средата на подиума. Гърлото на Джизал се сви, когато срещнаха неговите.
— Ти?
— Склонен съм, но днес съм страшно зает. Утре, може би?
Джизал не можеше да повярва, че чува собствения си глас. В никакъв случай не искаше да каже нещо подобно. Но чий глас е това, тогава? Думите се понесоха уверено, небрежно към позлатения купол на тавана.
Дочу откъслечен смях и подвикване „Браво!“ някъде от последните редове. Очите на Фенрис продължаваха да го пронизват. Той изчака шумът да отмине, после устата му се изкриви в зловеща усмивка.
— Така да бъде, утре — прошепна гигантът.
Стомахът на Джизал се преобърна. Цялата сериозност на ситуацията се стовари отгоре му като планина. Той? Да се бие с това?
— Не. — Лицето на лорд-шамбелана продължаваше да е пепелявосиво, но силата се бе върнала в гласа му. Окуражен, Джизал успя да се пребори за контрол над стомаха си.
— Не! — излая отново Хоф. — Няма да има дуел! Няма спор за разрешаване! Англанд принадлежи на Съюза по силата на древен закон!
— Древен закон ли? — изхили се тихо Хансул. — Англанд е част от Севера. Преди двеста години там свободно живееха северняци. Тогава прекосихте морето, избихте ги и им взехте земята заради желязото в нея! Значи за този най-древен от всички закон става дума: силният взема от слабия каквото си поиска. — Очите му се присвиха. — Ние също познаваме този закон!
Фенрис Страховития измъкна острието от ръката си. Още няколко капки кръв покапаха на пода, но това бе всичко. По татуираната плът не бе останала и следа от рана. Нито драскотина. Ножът издрънча на пода, насред локвата кръв в краката му. Фенрис обходи за последен път залата с налудничавия поглед на облещените си очи, после се обърна и тръгна по пътеката към изхода. Лордове и представители се отместваха навътре в редовете при приближаването му.
Хансул Бялото око се поклони учтиво.
— Може би скоро ще дойде време, когато ще ви се иска да бяхте приели предложението и дара ни. Пак ще се срещнем. — При тези думи той вдигна три пръста към шамбелана. — Когато дойде време за това, ще ви изпратим три знака.
— Изпратете триста, ако щете — кресна му Хоф, — край на този фарс!
— Пак ще се видим. — Хансул кимна почтително, обърна се и последва Фенрис навън от Камарата на лордовете. Големите врати се затвориха. Перото на един от писарите неуверено задраска по хартията.