— Хубава ли е?
— Кое?
— Книгата.
— О, да. Това е най-добрата книга в света — „Принципи на изкуството“ на Ювенс, крайъгълен камък на нашия орден. — Баяз махна със свободната си ръка към заемащите две стени лавици и стотиците старателно подредени на тях еднакви книги. — Всичко това е една и съща книга. Тази книга.
— Една и съща книга ли? — Логън огледа широките бели гърбове по лавиците. — Това ще да е ужасно дълга книга. Чел ли си я цялата?
— О, да — разсмя се Баяз, — много пъти. Всеки от ордена трябва да я прочете и един ден да я препише. — Той обърна страниците към Логън. Бяха гъсто изписани с неразбираеми символи. — Тази съм я преписвал аз — преди много време. Трябва да я прочетеш.
— Не си падам много по четенето.
— Така ли? Жалко. — Той прелисти страницата и продължи да чете.
— Ами тази? — Логън погледна към една различна книга — голяма, с издраскана черна подвързия. Лежеше сама на най-горната лавица и имаше доста изтъркан вид. — И тази ли е писана от този същия Ювенс?
Баяз я погледна изпод вежди.
— Не. Тази е написана от брат му. — Той стана, надигна се на пръсти и я свали от лавицата. — Това е съвсем друг вид знание.
Отвори чекмеджето на бюрото си, пъхна я вътре и го затръшна.
— По-добре да стои настрана — промърмори той и разгърна отново „Принципи на изкуството“.
Логън пое дълбоко въздух и сложи лявата си ръка на дръжката на меча. Почувства хладния допир на стоманата. Усещането му вдъхваше самоувереност. Свали ръка от меча и се обърна към прозореца. Загледа се отново в двора. На гърлото му заседна буца.
— Бетод. Тук е.
— Хубаво, хубаво — промърмори разсеяно Баяз. — Кого води със себе си?
Логън надзърна към трите фигури в двора.
— Скейл… и някаква жена. Не я познавам. В момента слизат от конете. — Логън облиза пресъхналите си устни. — Влизат.
— Да, да — промърмори Баяз. — Така правят хората, когато отиват на среща. Успокой се, приятелю. Дишай.
Логън се облегна на бялата стена, скръсти ръце и пое дълбоко въздух. Не помогна. Заседналата в гърлото му буца натисна още по-силно. В коридора се чуха тежки стъпки. Топката на вратата се завъртя.
Скейл влезе първи. Големият син на Бетод още от малък бе як и широкоплещест, но сега, забеляза Логън, от последната им среща беше станал направо чудовищно голям. Дебелата му глава стоеше като изкуствено добавена към огромното му телосложение. Черепът му бе несъразмерно малък в сравнение с дебелия врат. Имаше масивна долна челюст и плосък, малък нос. В малките му, изцъклени очички проблясваха яростни огньове. Гледаше нагло. Тънките му устни бяха изкривени в постоянна презрителна усмивка, точно като тази на по-малкия му брат Калдер, но с доста по-малко лукавство и с много повече насилие зад нея. Беше препасал тежък меч и месестата му ръка не се отдалечи от дръжката от момента, в който забеляза Логън. Изгледа го свирепо. Всяка пора от тялото му излъчваше заплаха.
След него влезе жената. Беше висока, стройна и бледа, с почти нездрав вид. Дръпнатите й, изпъкнали очи, бяха почти толкова присвити и студени като тези на Скейл и пълни с омраза. Беше нанесла огромно количество черна боя около тях, което ги правеше още по-тесни и студени. Цялата бе в златни накити. Пръстени по дългите й пръсти, гривни по слабите й ръце и колиета около шията. Обходи със смразяващо сините си очи цялата стая и изглежда всичко, което видя, предизвика у нея още повече презрение и отвращение. Мебелите, книгите, в частност Логън, но най-вече Баяз.
Последен влезе самопровъзгласилият се за крал на северняците. По-величествен от всякога, беше облечен в ярки одежди и екзотични, бели кожи. През раменете му минаваше дебела, златна верига, а на главата си носеше златна лента с голям, колкото яйце, диамант. Усмихнатото му лице носеше повече бръчки, а косата и брадата му имаха повече бели нишки, отколкото помнеше Логън. Но, като изключим това, бе все така висок, здрав, енергичен и красив. Прибавил бе доста повече авторитетност и мъдрост, че дори и царственост. Изглеждаше истински велик, мъдър и справедлив. Истински крал. Но Логън не се лъжеше лесно от външността.
— Бетод! — каза Баяз и рязко затвори книгата. — Стари приятелю! Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя отново.
Магьосникът свали крака от масата и посочи златните украшения и блестящия камък.
— Още повече, така замогнал се! Помня времето, когато идваше да ме виждаш без свита. Но, предполагам, великите мъже имат нужда от антураж. Виждам, че си довел… други хора със себе си. Разбира се, познавам чаровния ти син. Гледам, ако не друго, поне добре си хапваш, а, Скейл?