Той бе очаквал някакъв мрачен, мърляв склад, някоя усойна изба край брега.
— Какво е това място? — попита, докато оглеждаше руините.
— Някакъв търговец я е строил преди много време. — Северард срита парче от статуя, което се въргаляше в краката му, и то изтропа в тъмното. — Някакъв богаташ. Много заможен. Искал да живее в близост до складовете си и кея, да държи изкъсо нещата в търговията. — Той заизкачва покритите с мъх напукани стълби, които водеха до голяма, лющеща се входна врата. — Решил, че идеята може да проработи. Как ли пък не. Кой ще иска да живее в тази част на града, освен ако не му се налага? После изгубил всичките си пари, както става с търговците. Кредиторите му имали проблем с намирането на нов купувач.
— Не се учудвам — каза Глокта. Загледа се в килнат на една страна и наполовина пълен със застояла вода фонтан.
Лампата на Северард бегло освети просторното антре. Две огромни, извити стълбища се очертаха в мрака пред двамата. По стените, на нивото на първия етаж, вървеше широк вътрешен балкон, но голям участък от него се бе откъснал и пропаднал през прогнилото дюшеме. В резултат едно от стълбищата висеше във въздуха, с ампутирана долна част. Влажният под беше осеян с парчета мазилка, изпочупени керемиди, натрошено дърво и птичи изпражнения. Нощното небе надзърташе през няколко зейнали в покрива дупки.
Глокта чу гукане на гълъби откъм гредите на покрива и тихото капене на вода.
Какво място. Глокта потисна усмивката си. Напомня ми за мен самия. И двамата, някога величествени, днес с останали зад гърба славни дни.
— Достатъчно голяма е, не мислите ли? — попита Северард и тръгна към зеещ портал под рухналото стълбище. Лампата му хвърли странни, полегати сенки, докато си проправяше път сред парчетата на пода.
— О, да, определено, стига да не се окажем с повече от хиляда затворника по едно и също време.
Глокта го последва. Облягаше се силно на бастуна, притеснен от хлъзгавата повърхност на дюшемето. Ей сега ще се хлъзна и ще си падна на задника. Точно тук, насред птичите курешки. Страхотно. След свода на портала се отваряше ново антре. Мазилката от стените беше паднала на големи парчета и отдолу се виждаха тухлите на зида. От двете им страни тръгваха тъмни коридори. Идеалното място да те разтрепери, ако си от хората, които лесно се разтреперват. Ще почнеш да си представяш неприятни неща в тези стаи, точно там, където свършва светлината на лампата. Всякакви ужасии, в тъмното. Погледна към Северард, който с небрежна походка вървеше отпред и си подсвиркваше тихо под маската. Но ние не се разтреперваме лесно. Може би ние сме тези неприятни неща в мрака и ужасиите в тъмното са наше дело.
— Колко е голямо това място? — попита Глокта.
— Трийсет и пет стаи, без да броим помещенията за прислугата.
— Дворец. Как успя да го намериш?
— Някога идвах да преспивам тук, от време на време. След като майка ми умря. Успях да се вмъкна. По онова време покривът все още си стоеше и беше сухо. Сухо и безопасно. Донякъде. Ех, тежки времена бяха. Главорез и мъчител, направо стъпка нагоре за човек като теб, а? Всеки си има извинение, а колкото по-ниско си паднал, толкова по-трогателна трябва да е историята ти. А каква е моята история?
— Доста си изобретателен, а, Северард?
— За това ми плащате, инквизиторе.
Навлязоха в ново разширение: всекидневна, кабинет, даже бална зала. Доста голямо място. Стените бяха облицовани с ламперия. Някога красиви, сега панелите й висяха, златното им покритие се лющеше и бяха целите плесенясали. Северард отиде до един, който все още се държеше за стената, и силно го натисна навътре. Панелът изщрака и се отвори. Зад него започваше тъмен коридор. Скрита врата? Колко хубаво. Колко зловещо. Колко подходящо.
— Това място е пълно с изненади, също като теб самия — каза Глокта и закуца към арката на входа.
— А няма да повярвате на каква цена го взех.
— Купили сме това място?
— О, не. Аз го купих. С парите от Рюз. И сега ви го давам под наем. — Очите на Северард проблеснаха на светлината от лампата. — Истинска златна мина е!
— Ха! — Глокта се засмя и внимателно тръгна надолу по стълбите. Отгоре на всичко и от правене на пари разбира. Може би един ден ще работя за архилектор Северард. И по-странни неща са ставали. Сянката му се просна напред в мрака. Заслиза настрана, като рак. Дясната ръка напред заопипва цепнатините между грапавите, каменни блокове в търсене на допълнително опора.