Плоскоглави
Сивото утро настъпи в студената, мокра гора. Кучето седна и се замисли за по-добрите времена. Седеше и наглеждаше шиша, от време на време го въртеше и се опитваше да не се изнервя от чакането. Нетърпелив като разгонен вълк, Тъл Дуру хич не му помагаше. Крачеше около древните камъни. Ще си протрие ботушите от ходене. Кучето го гледа известно време как шляпа по тревата — шат, шат, шат. Много отдавна бе научил, че големите бойци стават само за едно. За битки. За всичко останало, най-малко за чакане, хич не ги търси.
— Що не поседнеш, Тъл? — промърмори Кучето. — Пълно е с камъни. Тия до огъня са по-топли. Отпусни ги малко тия шляпащи крака, че направо ме побъркваш.
— Да седна, викаш? — избоботи гигантът и се надвеси, голям като къща, над Кучето. — Как да седна, бе? Ти как можеш да си седиш? — Изгледа изпод гъстите си вежди руините и дърветата наоколо и попита: — Сигурен ли си, че т’ва е мястото?
— Това е мястото. — Кучето огледа на свой ред руините и силно си пожела това наистина да е мястото. От тях обаче нямаше и следа. — Ще дойдат, нямай грижа.
При условие, че не са ги избили до крак, помисли си той, но прояви благоразумието да не го каже на глас. От достатъчно дълго време вървеше с Тъл Дуру Буреносния, за да знае — никога не предизвиквай този човек. Освен ако не търсиш кой да ти разбие главата, естествено.
— Да идват само по-бързо. — Омазаните с кръв ръце на Тъл се свиха в юмруци, достатъчно големи, за да чупиш камъни с тях. — Хич не ми е по вкуса да седя тук, със задник към вятъра!
— И на мен така — каза Кучето и вдигна миролюбиво длани. Всячески се стараеше нещата да не загрубяват. — Ма ти не се кахъри, момче. Скоро ще са тук, точно както сме го говорили. Това е мястото.
Той хвърли поглед на цвърчащия над огъня глиган. От месото капеше апетитна мазнина. Устата му започна да се налива със слюнка. Ноздрите му се изпълниха с аромата на печеното… и с още нещо. Едва доловим дъх. Задуши наоколо и се огледа.
— Надушваш ли нещо? — попита Тъл и се взря сред дърветата.
— Нещо, може би.
Кучето се наведе и взе лъка си.
— Какво? Шанка?
— Не знам, може. — Той подуши отново въздуха. Миришеше на човек, при това доста противно вмирисан.
— Можех и на двама ви да видя сметката!
Кучето се извъртя рязко назад, оплете се в лъка и за малко не падна. На по-малко от десет стъпки, покрай огъня, Дау Черния се промъкваше с гадна усмивка на лицето. Вятърът беше откъм гърба му. До него вървеше Мрачния, както винаги с безизразно лице.
— Ей, копелета! — изрева Тъл Дуру. — Така да ми се промъквате зад гърба, за малко да се насера от шубе!
— Хубаво — ухили се ехидно Дау. — Имаш нужда да разтовариш малко сланините.
Кучето въздъхна дълбоко и захвърли настрана лъка си. Олекна му, че все пак бяха на точното място, но можеше да мине и без уплахата. Не можеше да си намери място от нерви, откакто видя Логън да пада от ръба на скалата. Просто се търколи отгоре, нищо не можеше да се направи. Смърт, може на всекиго да се случи, по всяко време, така е то.
Мрачния се покачи на натрошените камъни и седна до Кучето. Кимна му почти незабележимо с глава.
— Месо? — викна Дау и се промуши покрай Тъл. Пльосна се до огъня, откъсна единия крак от глигана и започна яростно да гризе от него.
Това е. След повече от месец разделение, това бяха всичките разменени поздрави.
— Човек с приятели е истински богат — промърмори с половин уста Кучето.
— К’во викаш? — избоботи Дау и плъзна очи към него. Устата му бе пълна с месо, а мръсната, набола брада лъщеше от мазнина.
— Нищо обидно. — Кучето пак вдигна длани да го успокои. От достатъчно дълго време вървеше с Дау Черния, за да знае — ядосаш ли злия негодник, по-добре сам си прережи гърлото. — Някакви проблеми, докато бяхме разделени? — смени темата той.
— Малко — кимна Мрачния.
— Шибаните плоскоглави! — изрева Дау и обсипа лицето на Кучето с парченца месо. — Навсякъде са, мамка му! — Той насочи напред свинския крак, все едно беше меч. — Писна ми от тая простотия! Връщам се на юг. Тука е зверски студено и шибаните плоскоглави са навсякъде! Копелета! Връщам се на юг!
— Шубе ли те е? — попита Тъл.
Дау се извърна към него и устните му разкриха два реда жълти зъби. Кучето замижа. Това беше крайно глупав въпрос. Досега Дау Черния никога не бе изпитвал страх. Не знаеше какво е усещането.
— Да ме е шубе от няколко шанка? Мен? — разсмя се той зловещо. — Ние добре ги оправихме, докато вие двамата лапахте мухите. Уредихме ги няколко с легла да спят. Бая горещи легла, ако питаш мен.