Сега, след като битката беше приключила, Кучето направо щеше да се пръсне. Извърна се и се изпика до едно дърво.
— Утрепахме ги! — извика Тъл и го шляпна по гърба.
— Внимавай, бе! — кресна му Кучето, когато, залитайки, си опика крака.
Всички изригнаха в смях. Дори Мрачния се изкиска.
— Утрепахме ги, главатар! — викна пак Тъл и разтърси рамото на Три дървета.
— Избихме тези, да — отвърна той навъсено, — но ще дойдат нови. Хиляди. И те не са много доволни, че са тук, отвъд планините. Рано или късно и те ще тръгнат на юг. Сигурно през лятото, като се разчистят проходите, сигурно по-късно. Но няма да мине много време.
Кучето хвърли поглед на останалите. Малката реч на Три дървета ги разтревожи и пак бяха неспокойни. Въодушевлението от победата се оказа краткотрайно. Винаги така ставаше. Той огледа мъртвите шанка, потрошени и окървавени, натръшкани, смазани по земята. Дребна, нищожна победа, така му изглеждаше сега.
— Не трябва ли да им кажем, Три дървета — попита той. — Дали не трябва да предупредим някого?
— Хубаво. — Три дървета се усмихна тъжно. — Но кого?
Истинската любов си казва думата
Джизал се влачеше нещастен през сивия Агрионт с оръжията си за фехтовка в ръка: прозяваше се, спъваше се, ругаеше. Още го болеше навсякъде от безкрайното тичане предишния ден. Не срещна никого, докато се тътреше към поредния тормоз от лорд-маршал Варуз. Вървеше в пълна тишина, нарушавана единствено от някое и друго подранило чуруликане на птица по покривите и шума от собствените му провлачени стъпки. Още никой не бе станал от сън. По това време на деня не би трябвало да е станал никой, най-малко той самият.
Повлече изморени крака нагоре в тунела, под аркадата на входа на вътрешния двор. Слънцето едва започваше да се показва на хоризонта и дворът бе потънал в дълбока сянка. Примижа с очи, напрегна се да различи нещо в мрака и съзря Варуз, който го чакаше, седнал зад една от масите. Проклятие. Поне днес се надяваше да успее да стигне преди него. Спи ли въобще старият негодник?
— Лорд-маршал! — извика Джизал и неохотно премина в тичане.
— Не, не и днес. — По гърба на Джизал премина тръпка. Това не беше гласът на учителя му по фехтовка, но в него имаше нещо тревожно познато. — Тази сутрин маршал Варуз е зает с по-важни неща.
Инквизитор Глокта седеше в сянката и се усмихваше широко с отблъскващата си, беззъба уста. Кожата на Джизал настръхна от отвращение. Последното, което ти трябва рано сутрин, е тази гледка. Върна се към предишната си вяла походка и застана до масата.
— Сигурен съм, че ще оцениш новината: никакво тичане, плуване, греда или стоманен прът днес — каза недъгавият инквизитор. — Тези също няма да ти трябват. — Той махна с бастуна си към тренировъчните оръжия на Джизал. — Просто ще си поговорим малко. Това е.
Изведнъж идеята за пет часа мъчения с маршал Варуз му се стори примамлива, но Джизал реши, че няма да издаде неудобството си. Хвърли на масата двете стоманени остриета и те издрънчаха гръмко, после се стовари тежко върху другия стол. През цялото време Глокта не го изпускаше от поглед. Джизал си обеща, че ще гледа инквизитора право в очите, докато не го накара да отмести поглед, но опитът му бе напразен. Само след секунди взиране в това лице, в тази празна усмивка и тези трескави, хлътнали очи, и плотът на масата се оказа далеч по-интересна гледка.
— И така, капитане, защо се захванахте с фехтовка?
Игра, значи. Частна игра на карти за двама картоиграчи. И всяка дума, казана на тази маса, със сигурност щеше да стигне до Варуз. Ще трябва внимателно да изиграе картите си и да си опича ума.
— За собствената ми чест, за честта на семейството ми и тази на моя крал — отвърна хладно Джизал. Нека сега сакатият се опита да намери пропуск в този отговор.
— Аха, значи за благото на нацията сте се поставил в това положение. Образцов гражданин сте, капитане, така ли? Себеотрицателен. Пример за всички нас. — Глокта се изхили презрително. — Много моля! Ако ще лъжете, изберете лъжа, в която поне малко вярвате. Този отговор е обида и за двама ни.
Как смее това беззъбо минало величие да му държи такъв тон? Краката на Джизал потръпнаха: беше на ръба да скочи и да си тръгне. Проклети да са Варуз и противният му заместник. Но в момента, в който постави длани на подлакътниците на стола, за да се изправи, погледът му улови този на Глокта. Недъгавият му се усмихваше с нагла, подигравателна усмивка. Ако сега станеше, значи се признава за победен. Всъщност защо наистина се захвана с фехтовката?
— Баща ми искаше това от мен.
— Така, така. Сърцето ми се преизпълва със състрадание. Лоялният син, верен на силното си чувство за дълг, е принуден да се подчини на бащините амбиции. Удобна история, като добре познатия стар стол, в който така обичаме да седим. Казваш им каквото искат да чуят, а? По-добър отговор, но все още далеч от истината.