— Защо вие не ми кажете, тогава? — сопна се Джизал. — Изглежда всичко ви е ясно!
— Добре, ще ви кажа. Мъжете не се дуелират за своя крал, нито за семействата си, нито пък за да се поддържат в добра форма, да използвам възможността, преди да се опитате да ми пробутате и този отговор. Те се дуелират за признание, за слава. Дуелират се за собственото си израстване в обществото. За себе си. От собствен опит го знам.
— От собствен опит ли? — Джизал изсумтя презрително. — Въобще не изглежда да е свършило някаква работа във вашия случай. — Съжали на мига. Проклетата му уста. В какви ли не бели го забъркваше.
Но Глокта просто го дари с поредната противна усмивка.
— Вършеше доста добра работа до момента, в който не се озовах в императорски затвор. Какво е твоето извинение, лъжецо?
На Джизал не му хареса накъде отива разговорът. Доста се бе разглезил от лесните победи на масата за карти срещу слаби противници. Беше позагубил умения. По-добре сега да изчака, докато не прецени по-добре противника си. Стисна зъби и замълча.
— Иска се много труд, разбира се, да спечелиш Турнира. Трябваше да видиш как тренира общият ни приятел Колем Уест. Лееше пот в продължение на месеци, тичаше, докато другите му се смеехме. Самозабравило се момче от простолюдието, пълен идиот да си мисли, че може да се състезава като равен с онези със синя кръв, ето това си мислехме за него тогава. Бъркаше позициите, спъваше се по гредата, ставаше за смях отново и отново, ден след ден. Но я го виж сега. — Глокта почука с пръст по бастуна си. — Виж и мен. Май той последен се смее, а, капитане? Просто пример за това, което можеш да постигнеш с малко упорита работа. А ти имаш два пъти повече талант от него и синя кръв. От теб се иска една десета от онова, което той трябваше да вложи, но ти отказваш и толкова да се напрегнеш.
— Отказвам да се напрегна ли? — Джизал просто не можеше да остави така нещата. — Нима не се подлагам на това мъчение ежедневно…
— Мъчение? — рязко го прекъсна Глокта.
Джизал осъзна колко злощастен избор на думи е това, но твърде късно.
— А… — смотолеви той, — имах предвид…
— Знам доста и за мъченията, и за фехтовката. Затова вярвай ми, когато ти казвам. — Гротескната усмивка на инквизитора се разтегли още повече: — Двете нямат нищо общо.
— Ъъъ… — Джизал все още не можеше да се окопити.
— Имаш амбициите и средствата да ги постигнеш. С малко усилие ще стане. Няколко месеца упорит труд, и после вероятно никога повече няма да ти се наложи да правиш каквото и да било. Няколко кратки месеца и си готов. — Глокта прокара език по голите си венци. — Е, като оставим настрана злополуките, естествено. Предоставя ти се страхотен шанс. На твое място бих се възползвал, но ти… не знам, може би освен лъжец си и глупак.
— Не съм глупак — каза хладно Джизал. Само това успя да измисли.
Глокта го погледна учудено, после бавно стана, като се опираше тежко на бастуна си, примижал от болка.
— Откажи се, ако така искаш, няма проблем. Прекарай остатъка от дните си в седене, пиене и плямпане с останалите младши офицери. Много хора биха били доволни от такъв живот. Много хора, които не са имали твоя шанс. Откажи се. Лорд-маршал Варуз ще бъде разочарован, майор Уест също, баща ти и така нататък, но повярвай ми — Глокта се наведе напред, като не спираше да се усмихва, — мен това въобще не ме интересува. Приятен ден, капитан Лутар.
Глокта закуца към изхода на двора.
След края на този крайно неприятен разпит, Джизал неочаквано се оказа с няколко свободни часа на разположение, но нямаше нагласата да им се наслади. Тръгна из безлюдните улици, площади и градини на Агрионт и потъна в размисъл над думите на сакатия инквизитор. Проклинаше името на Глокта, но не можеше да избие разговора им от мислите си. Обмисляше отново и отново всяка реплика и сега в главата му непрестанно нахлуваха идеи за подходящи отговори от негова страна. Само да му бяха хрумнали навреме.
— А, капитан Лутар. — Джизал се стресна и вдигна поглед. Върху влажната от роса трева под едно дърво седеше непознат мъж. Държеше в ръка нахапана ябълка и му се усмихваше. — Ранното утро е идеалното време за разходка, според мен. Тихо е, чисто и безлюдно. Небето сивее. Няма нищо общо с претруфеното розово привечер. С цялата гълчава, с всичките тия хора, плъпнали нагоре-надолу. Как да си събере човек мислите сред това море от глупост? И, виждам, вие също споделяте моето мнение. Колко хубаво.