— Май последно говорихме за зъба ти — промърмори Глокта. Окото на Рюз подскочи и се прикова в него. — Или вече си готов да си признаеш? Спипах го, готов е. Признай, признай, признай, признай…
Ново почукване на вратата. Проклятие, пак ли! Фрост я открехна и последва нов кратък разговор, отново проведен шепнешком. Рюз облиза подутите си устни. Вратата се затвори и албиносът се надвеси до ухото на Глокта.
— Арфиектоа е.
Глокта замръзна. Парите не са били достатъчно. Докато съм се влачел обратно тук от кабинета на Калайн, дъртият негодник ме е докладвал на архилектора. Свършено ли е с мен? При мисълта го обзе тръпка на виновност. Е, първо ще се погрижа за тази дебела свиня.
— Кажи на Северард, че идвам след малко. — Глокта се обърна към затворника, възнамерявайки да продължи разговора, когато Фрост постави на рамото му голямата си бяла длан.
— Ее. Арфиектоа. — Фрост посочи вратата. — Ой е ук. Ф муенда.
Тук, в момента? Глокта усети как единият му клепач заигра. Защо? Глокта се изправи, като се подпираше на ръба на масата. Значи ли това, че утре ще открият мен във водата? Подут, обезобразен… до неузнаваемост? Единственото чувство, което изпита при тази мисъл, бе тръпката на облекчение. Край на стълбите.
Архилекторът на Инквизицията на Негово величество стоеше в коридора пред вратата. В сравнение с искрящо бялото му дълго палто, бели ръкавици и гъста бяла коса, зацапаните стени зад гърба му изглеждаха направо кафяви. Той минаваше шейсетте, но не даваше никакви признаци на старческа слабост. Много висок и с гладко избръснато, изваяно лице, всяка частица от него излъчваше безупречност. Има вид на човек, който никога в живота си не е бил изненадван от нещо.
Двамата се бяха срещали само веднъж досега, преди шест години, когато Глокта се бе присъединил към Инквизицията, и от тогава той не бе мръднал. Архилектор Сълт. Един от най-влиятелните мъже в Съюза. Един от най-влиятелните мъже в света, като се замислиш. Зад гърба му, почти като две несъразмерни сенки, се извисяваха двама практици с черни маски на лицата.
Докато Глокта пролазваше иззад вратата, по лицето на архилектора пробяга бегла усмивка. Тази усмивка казваше всичко. Малко презрение, умерена доза съжаление и едва доловима нотка на заплаха. Всичко друго, но не и задоволство.
— Инквизитор Глокта. — Архилекторът поднесе ръката си в бяла ръкавица, обърната с дланта надолу. На единия му пръст проблесна пръстен с голям виолетов камък.
— Служа и се подчинявам, Ваше високопреосвещенство.
Глокта не успя да скрие болката от лицето си, докато бавно се навеждаше да допре устни до камъка. Тази трудна и болезнена маневра му отне цяла вечност. Когато най-после се изправи, хладните сини очи на Сълт се взираха в него. В погледа му се четеше, че вече бе преценил напълно Глокта и не е впечатлен от резултата.
— Елате с мен. — Архилекторът се обърна и се понесе напред по коридора. Глокта закуцука след него, а двамата безмълвни практици се наредиха отзад. Сълт се движеше с лекота и увереност, полите на дългото му палто се развяваха грациозно зад гърба му. Негодник. Скоро те стигнаха до една врата, подобна на вратата към стаята на Глокта. Сълт я отключи и влезе. Двамата практици заеха позиции от двете й страни, със скръстени на гърдите ръце. Частен разговор, а? Може би никога няма да напусна тази стая. Инквизитор Глокта пристъпи прага.
Стаята представляваше познатата бяла кутийка със зацапана бяла мазилка, твърде ярко осветена и с прекалено нисък таван. Беше абсолютно копие на неговата, с изключение на това, че влажното петно в ъгъла бе заменено от дълбока пукнатина. Имаше я изподраната дървена маса, двата стола, дори зле почистеното петно кръв. Чудя се дали това с петната не е търсен ефект? Единият от практиците затръшна вратата с трясък. При това от Глокта се очакваше да се стресне и подскочи, само дето той не успя.