Логън чу дрезгав стон откъм падналия кон на Черното стъпало. Запъти се към него с несигурна походка, препъна се и падна на колене, после се изправи и продължи. Усещаше рамото си като кълбо от болка, а лявата му ръка бе напълно изтръпнала. Пръстите на ръката му бяха раздрани и кървяха, но Черното стъпало се оказа в по-лошо състояние. Много по-лошо. Лежеше по гръб, надигнат на лакти. Краката му бяха смазани под тялото на коня, чак до бедрата, а ръцете му представляваха подути, опърлени парчета месо, обвити в парцали. На окървавеното му лице имаше изписан вид на истинско недоумение, докато безуспешно се опитваше да се измъкне изпод животното.
— Мамка му, направо ме уби — прошепна той и зяпна при вида на окаяните останки на ръцете си. — Свършено е с мен. Няма да издържа обратния път, а дори и да успея да се върна, какъв смисъл? — Разсмя се от отчаяние. — Бетод не е и наполовина така милостив, колкото преди. По-добре ти ме довърши, сега, преди да е дошла болката. Най-добре така. — Той се свлече отново по гръб и остана да лежи на пътя.
Логън вдигна поглед към Баяз, но без успех.
— Не съм много по лекуването — троснато заяви магьосникът и огледа почернелия кръг пънове. — Казах ти, специализираме.
Баяз затвори очи и се приведе напред, подпрян на ръце върху коленете си. Дишаше тежко.
Логън отново видя пода пред трона на Бетод и двамата хилещи се принцове.
— Добре — прошепна той и се изправи, завъртя меча в ръка. — Добре.
Черното стъпало се усмихна.
— Прав беше, Деветопръсти. Не трябваше да коленича пред Бетод. Никога. Майната му и на него, и на Страховития. По-добре да се бях бил до последно в планините и да бях умрял там. Това щеше да е хубаво. До гуша ми дойде от всичко. Разбираш, нали?
— Разбирам — прошепна Логън, — и на мен ми дойде до гуша.
— Щеше да е хубаво — повтори Черното стъпало, загледан в сивото небе. — До гуша ми дойде. Мисля, че съм си го заслужил. Справедливо е. — Той вдигна брадичката си нагоре. — Добре тогава. Давай, момко.
Логън вдигна меча.
— Радвам се, че си ти, Деветопръсти — просъска възрастният воин през стиснати зъби, — наистина се радвам.
— Не и аз. — Логън стовари острието.
Изпепелените пънове продължаваха да тлеят и димят, но иначе беше отново хладно. Логън усети в устата си соления вкус на кръв. Сигурно си бе прехапал езика или пък кръвта бе нечия друга. Захвърли меча на земята и той издрънча и отскочи нагоре, поръсвайки червени капчици по пръстта. Кай остана за момент с широко отворена уста, после се преви о две и повърна на пътя. Логън погледна обезглавения труп на Черното стъпало.
— Беше един добър човек. По-добър от мен.
— Историята е пълна с мъртви добри хора. — Баяз приклекна вдървено и вдигна меча. Изтри острието в дрехите на Черното стъпало и, присвил очи, зарея поглед през пелената от дим. — Трябва да тръгваме. Може да дойдат и други.
Логън оглеждаше внимателно кървавите си ръце, бавно ги въртеше, отново и отново. Това вече бяха неговите ръце. Ето го и празното място на липсващия пръст.
— Всичко си е постарому — промърмори на себе си той.
— Че кога въобще нещо се променя? — Баяз се изправи и изтупа прахта от коленете на панталоните си. Подаде на Логън меча, с дръжката напред. — Мисля, че това ще ти е необходимо и занапред.
Логън погледна острието. Чисто, матово и сиво, както винаги си е било. За разлика от него самия, по меча нямаше следи от днешните премеждия. Не го искаше. Никога повече.
И все пак го взе.
Втора част
Животът, такъв, какъвто е в действителност, е битка не между доброто и злото, а между злото и по-голямото зло.
Как изглежда свободата
Острата лопата захапа парче от земята с характерния звук на стържещ в камениста почва метал. Така познат звук. Лопатата не успя да захапе дълбоко, въпреки вложеното усилие, земята беше изпечена от слънцето и твърда като скала.
Малко твърда земя нямаше да я откаже обаче.
Беше копала не една дупка, а и в по-трудна за копаене земя от тази.
След края на битката, ако си още жив, копаеш. Копаеш гробовете на мъртвите другари. Последен израз на уважение, колкото и малко от него да изпитваш. Копаеш колкото решиш надълбоко, хвърляш ги в дупката, заравяш ги, после те изгниват и биват забравени. Така е открай време.
С извъртане от рамото, тя хвърли една лопата пръст във въздуха. Очите й проследиха зрънцата земя и дребни камъчета да се пръсват и падат по лицето на единия от войниците. Едното му око я гледаше укорително. От другото стърчеше, пречупена, една от стрелите й. Около лицето лениво бръмчаха няколко мухи. Нямаше да има погребение за него, гробовете бяха за нейните хора. Този войник и неговите приятелчета щяха да останат, изложени на безмилостното слънце.