Лешоядите също трябва да се хранят, все пак.
Лопатата изсвистя във въздуха и захапа отново. Още една буца пръст се търколи настрани. Тя се изправи и изтри потта от лицето си. Примижа срещу жаркото слънце. Беше се облещило точно над главата й, изпиваше и малкото останала в пръстта влага и изсушаваше кръвта по скалите. Тя погледна двата гроба до себе си. Още един и е готова. Като свърши с този, ще нахвърля пръстта върху тримата глупаци, ще си почине малко и после на път.
Съвсем скоро щяха да дойдат други войници.
Заби лопатата в пръстта, взе меха с вода и свали запушалката. Отпи няколко глътки от хладката вода и дори си позволи лукса да напълни с тънка струйка мръсната си шепа и да наплиска лицето си. Смъртта на другарите й означаваше поне край на безкрайните кавги за вода.
Сега ще има достатъчно за из път.
— Вода… — изпъшка един от войниците при скалите. Незнайно как беше още жив. Стрелата й бе пропуснала сърцето му, но въпреки това го убиваше — просто по-бавно, отколкото бе очаквала. Войникът бе успял да се довлачи чак до скалите, но това беше краят, повече никъде нямаше да пълзи. Камъните около него бяха покрити с тъмна кръв. Колкото и корав да беше, скоро стрелата и слънцето щяха да го довършат.
Не беше жадна повече, но имаше предостатъчно вода и щеше да й е трудно да я носи всичката със себе си. Отпи още няколко глътки и остави част от водата да препълни устата й и да потече по шията й. Пилеене на вода, рядко срещана гледка тук, в Лошите земи. Блестящите капки покапаха и оставиха тъмни следи от пръски по сухата земя. Наплиска отново лицето си, облиза устни и погледна към войника.
— Милост… — изграчи той. Едната му ръка стискаше гърдите, там, където го бе пробола стрелата, а другата се протягаше немощно към нея.
— Милост? Пфу! — Тя запуши меха и го хвърли на земята до единия от гробовете. — Знаеш ли коя съм аз? — Сграбчи отново дръжката на лопатата и металното острие потъна в земята.
— Феро Малджин! — Гласът дойде някъде отзад. — Аз знам коя си!
Крайно неприятен развой на нещата.
Хвърли нова лопата пръст, мозъкът й трескаво обмисляше. Лъкът й лежеше до първия гроб, който изкопа, твърде далеч, за да го достигне. Изхвърли още малко пръст. Потните й рамене настръхнаха от невидимото присъствие зад нея. Погледна отново към умиращия войник. Очите му бяха приковани в точка зад гърба й, което й даде добра представа за местоположението на новодошлия. Заби лопатата в земята, но я остави така и изскочи от дупката. Направи кълбо напред, едновременно с което сграбчи лъка. После с едно гладко движение се изправи, закачи стрела в тетивата и опъна лъка. На около десет крачки от нея стоеше възрастен мъж. Не помръдваше и не носеше оръжие. Просто си стоеше и я наблюдаваше с блага усмивка.
Тя пусна стрелата.
С лък в ръка, Феро бе истински смъртоносна. Ако можеха, десетте мъртви войници щяха да потвърдят това. Шест от тях имаха по една от стрелите й, стърчаща в тях. В тази битка Феро не пропусна нито веднъж. Всъщност тя не си спомняше някога да бе пропускала целта в близък бой, независимо колко бързо й се налагаше да стреля. Беше убивала стоящи на десет пъти по-голямо разстояние от това до хилещия се стар негодник.
Но този път пропусна.
Стрелата като че ли изкриви траекторията си. Лоши пера, най-вероятно, но въпреки това нещо не беше наред. Възрастният мъж дори не потрепна. Продължи да стои и да се усмихва, докато стрелата прелетя на няколко инча от него и изчезна между хълмовете.
Настъпилата пауза позволи на всички да осмислят ситуацията.
Странник беше този старец. С много тъмна кожа, черен като въглен, което означаваше, че идва от далечния юг, отвъд необятната, равна пустиня. Това бе едно нелеко пътуване и Феро рядко бе виждала хора от тази част на света. Беше висок и слаб, с дълги, жилести ръце. Носеше само една най-обикновена роба, увита около тялото му. На ръцете си имаше странни гривни, които, натрупани една върху друга, покриваха предмишниците му почти до лактите. Блестяха едновременно тъмни и светли на безмилостното слънце.
Косата му представляваше дълги, сиви въжета, които се спускаха покрай лицето и част от тях стигаха чак до талията му. Тънката му, издължена брадичка бе покрита със сива набола брада. Носеше голям мех за вода през рамо, на колана му висяха няколко кожени торбички. Нищо друго. Никакво оръжие. И именно това бе най-странното в него — човек без оръжие в Лошите земи. Никой не идваше на това забравено от бога място, освен бегълците и хората, изпратени по петите им. И в двата случая трябваше да са добре въоръжени.