Тя се забърза и те направиха същото. Изглеждаха неприветливи и безжалостни и по пътя към двустайния й апартамент, лабиринт от улички и коридори, тя не успя да се отърве от тях. Бяха чакали пет години, за да хванат някой с миниатюрно балконче. Дори и ако то се намираше само на две нива над мръсното дъно на въздушната шахта. Но ако все пак протегнеш глава встрани, можеш да забележиш парченце небе.
Клер продължаваше да се движи с някакво безсмислено поведение, а те продължаваха да я следват. Разбира се, тя не желаеше да се върне в апартамента си, където щеше да бъде хваната. Ала бе уморена и не мислеше какво друго може да направи.
Няколко минути, след като се сгромоляса в леглото си, те почукаха. Беше се надявала, че ще се задържат за малко, но вече се бе предала. Когато отвори вратата, последното, което очакваше да види бе Марк.
— Не можеш да повярваш какво стана — каза докосвайки я.
— Какво? Ти къде беше?
— Качествените ни желаят.
— За какво?
— За четене!
— Но Гласът…
— Държи хората извън докосване и щастие. Велика идея, но това означава, че по-нататък не можеш да продължаваш само с него — премигна той нерешително. — Някой трябва да бъде способен да издигне информацията на високо ниво. Спомняш ли си? Това беше най-същественото ни чувство, че четенето е нещо различно.
— Съгласна съм, но спекторите…
— Те угнетяват хората изцяло — направи той пауза и продължи: — Всеки, който е схванал знаците, скърцал е със зъби, докато е разбрал тяхното съдържание и ги е подредил в тяхната цялост — това са хората, които интересуват Качествените. Самите Ние!
Клер премигна, беше толкова много за да го обхване.
— Но защо те ми отнеха теб и Кент…?
— Трябва да бъдеш сигурна — сви той рамене по своя обичаен начин. — Те искат да проверят нашето умение, да бъдат сигурни, че не е някакво позьорство. Хората искат да го схванат, знаеш ли, имат претенции само за четенето.
— Ще… видя — запъна се тя, но нещо около Марк не бе точно, никога досега не бе правил паузи…, може би защото е престанал да слуша Гласа. — Това са чудесни новини. Но кога Кент ще се върне?
— Ооо, скоро, съвсем скоро — премести се той към нея, а тя се измъкна към балкона.
— И каква ще е работата, с която ще се занимаваме? Имам предвид четенето.
Те се намираха отвън и Клер се бе облегнала на перилата.
Обикновения шумен говор от приятелски разговори във въздушната шахта за момент й възвърна чувството за сигурност. Нищо не можеше да се случи, не е ли така?
— Какво охолство! Гледайки нагоре към това старо хубаво нещо и сравнявайки го… знаеш с какво — размаха съмнително той ръце.
От тук падането не беше голямо. Да се изправиш на перваза и да поставиш краката си правилно…
— Добра работа, наистина.
Щеше ли да избяга, ако тя наистина скочеше? Марк не бе от атлетичния тип хора и дори точно да се приземеше в мръсотията, съществуваше вероятност да си изкълчи глезен или нещо друго. Тя имаше практични обувки. Можеше да се измъкне от него, ако срещнеше мръсния под както трябва.
Клер хвърли към него бърз, изпитателен поглед. Беше ли пристигнал тук сам? Вероятно не. Спекторите я чакаха пред вратата, бе възможно да очакваха и него, за да се предаде. Беше въпрос на време.
— Колко лошо е това? — попита.
— Не можеш да си представиш — ухили се той. — Засега са достигнали три часов дневен достъп до паметта ти. После ще инсталират закриване на този церебрален сектор.
— Да го закрият ли? Аз…
— По този начин няма да се нуждаеш повече от четене, поне по време на работа. Ще придобиеш всичко от което се нуждаеш, ще бъдеш свободна!
Тя мислеше и мислеше. Да скочи и да избяга. Не можеше да използува Гласа за помощ, защото несъмнено те щяха да тръгнат по следите й, ако го включеше. Щеше ли да се оправи само с четене на старите знаци?
Да предположим, че можеше. И после какво? Да намериш приятели, на които си в състояние да се довериш. Да преминеш в нелегалност. Как? От какво да живееш?
— Много по-добре е. Кент ще се върне скоро и…
— Задръж топката. Не се мърдай!
Тя погледна надолу във въздушната шахта. Скокът ли беше цената на всичко?
Излизаш от илюзията и изщракваш — отново се намираш обратно в пашкула. Автоматичните сензори се отдръпват назад, оставяйки лекото подбодване на целувка за сбогуване. Още веднъж чувствуваш студенината на прилепването към пашкула. След това се обръщаш и питаш: