„Надежда и котва“ бе пълна с народ, врявата беше невъобразима. Някакъв стар моряк се опитваше да изпее нещо, надвиквайки глъчката. Картоиграчите на една от масите точно бяха подхванали свада, застрашаваща да стигне до сбиване. Двама пияни докери удряха гневно по масата да им донесат пиене. Чуваха се пискливи женски гласове — проститутките се опитваха да пипнат някой клиент. Въздухът тегнеше от тъмен тютюнев дим и още по-тъмни намерения.
Никълъс Брейсуел и Уил Фаулър седяха един до друг на скамейката и се опитваха да разговарят със Семюъл Ръф, седнал отсреща им, на едно от трикраките столчета. И тримата държаха по кана ейл, отвратителна впрочем.
Никълъс се огледа, искрено изненадан:
— И вие живеете тук, Семюъл?
— Наказан съм за греховете си.
— Та тук може ли изобщо да се спи?
— Спя с ръка на меча си.
— А с другата ръка между краката — ухили се Фаулър. — Тия пачаври тук могат да те заразят само като ти дъхнат в лицето, докато ти обират парите.
— Не мога да си позволя такива удоволствия, Уил — каза Ръф.
— То пък какво ли удоволствие е това да ти се подпали пишката — Фаулър се засмя театрално: — Един актьор трябва да се бои от три неща: чумата, пуританите и сифилиса! Само дето не мога да кажа кое е най-страшно.
— Аз пък мога да ви кажа.
— И кое е най-страшно, Семюъл?
— Четвъртото.
— И то е?
— Най-лошото от всичко. Безработицата.
В гласа му имаше толкова тъга, а в очите му толкова отчаяние, че дори и бъбривият Фаулър млъкна. Никълъс почувства, че го залива вълна на съчувствие. От собствен опит знаеше колко е страшна такава участ. Беше особено чувствителен към хората, които биваха изхвърляни брутално извън борда. Видно бе, че Ръф се нуждае не само от работа. Той трябваше да възвърне вярата в себе си.
— Откога сте актьор, Семюъл?
— От много по-отдавна, отколкото бих искал да си спомням — отвърна Семюъл Ръф с крива усмивка. — Започнах в трупата на Лестър, а сетне пътувах с по-малки трупи.
— Тук, в страната, или в чужбина?
— И двете, сър.
— И къде сте ходил?
— Бях в Германия, Холандия, Дания, та дори и в Полша. Освирквали са ме на най-различни езици.
— Но са те аплодирали на много повече — намеси се Фаулър, обзет от чувство на солидарност. — Семюъл е добър актьор. Фактически почти толкова добър, колкото съм и аз.
— Е, по-добра препоръка човек не би могъл да си представи — засмя се Никълъс.
— Ние сме стари другари, нали, Семюъл?
— Да, така е, Уил.
— Доколкото си спомням, за първи път играхме заедно в Бристол, в „Трите сестри от Мантуа“, нали? Бяха щастливи години.
— Не за всеки — напомни Ръф.
— Какви ги говорите?
— Забравихте ли? Праснахте на тромпетиста такава плесница, че цяла седмица не можа да свири.
— О, той си го заслужаваше.
— Ако не беше приклекнал навреме, щяхте да го ударите и от другата страна, тогава вече щяхте да му изкарате въздуха за две седмици.
— И какво толкова беше сторил? — любопитства Никълъс.
— Свиреше фалшиво — обясни Уил.
Фаулър и Ръф се кискаха щастливо и си припомняха разни весели случки, Фаулър непрекъснато изравяше все нови и нови историйки и постепенно Ръф като че ли се поотпусна и се оживи при спомена за онова време, когато все още бе търсен актьор. Семюъл Ръф бе по-възрастен от Фаулър, косата му бе вече посивяла, но двамата бяха еднакво сложени. Никълъс веднага прецени износените му дрехи и известната доза немарливост. Наблюдаваше голямото му открито лице, честните очи и енергичната брадичка. Тежкият живот не бе разрушил личността му, гордостта му беше все още жива. Когато Фаулър му предложи пари, той се засегна дълбоко.
— Приберете си ги, Уил! Мога сам да си платя.
— Аз ви ги давам като заем, а не като милостиня.
— И двете ме обиждат.
Фаулър пъхна бързо монетите обратно в джоба си и отново се хвърли да разправя стари спомени. Скоро те вече отново се заливаха от смях, но някак си предишната топлота бе изчезнала.
Никълъс хареса Семюъл Ръф, но не можеше да измисли как би могъл да му помогне в близко време. Файърторн ограничаваше до минимум състава на трупата, за да икономисва пари. В момента нямаха нужда от нови артисти.
Впрочем Ръф като че ли изобщо и не търсеше нова трупа. Дългите месеци без работа бяха направили своето и той вече говореше, че мисли изобщо да зареже професията. Като чу това, Уил Фаулър поклати възмутено глава: