— И какво ще правите, Семюъл?
— Връщам се у дома, в Норуич.
— Норуич?
— Брат ми има там малък чифлик. Ще работя при него.
— Семюъл Ръф и чифлик! — възкликна Фаулър искрено възмутен. — С тия ваши ръце да храните свинете!…
— Той гледа крави.
— Вие сте артист! Мястото ви е на сцената.
— Театърът ще мине и без мене.
— Това е предател ска реч, Семюъл! — ядоса се Фаулър. — Един актьор никога не се предава. Той играе до последния си горчив час. Господи, човече! Та вие сте един от нас!…
— Вече не, Уил.
— Сцената ужасно ще ви липсва — намеси се и Никълъс.
— Ще му липсва — отвърна като ехо Фаулър. — Все едно да ти отрежат крак. Не, двата крака. Та дори и още някои работи освен краката. Семюъл! Нима сте готов така лесно и бързо да се откажете от своята мъжественост?! Нима е възможно изобщо човек да съществува без театъра?
— Но кравите могат да те утешат — пошегува се Ръф.
— Престанете най-сетне с тези глупости! — избухна приятелят му и вдигна театрално ръка. — Никъде няма да ходите! Знаете ли за какво разговаряхме с Никълъс на идване? Говорехме за професията на актьора. Навсякъде само обида, разочарование и отвратителен страх. И защо всъщност се нагърбваме с всичко това?
— Да, защо всъщност? — повтори Ръф тъжно.
— Ник има един отговор. Необходимост. Така се изрази той. Театърът дава отговор на някакво напиране вътре в нас, някаква нужда, Семюъл, аз точно сега проумях в какво се състои тя всъщност.
— Така ли?
— Да, опасността!
— Опасността?
— Вие сте я почувствал не по-зле от мен, Семюъл — заговори Фаулър с блеснали очи. — Опасността да застанеш пред живата публика, да рискуваш да не те харесат, сам-самичък, в някакъв абсурден костюм и с няколко стихчета… Ето, това е причината да го правя, Семюъл. Това чувство на страх в жилите ти, напрежението да изпиташ какво струваш, да застанеш очи в очи с опасността. Ето, това е ценното в нашата работа.
— Да, ако имаш работа — каза горчиво Ръф.
— А вие в какво ще намерите тази опасност, Семюъл?
— Ами кравата като нищо може зле да те ритне.
— И аз мога да ритна зле, ако не престанете с тези брътвежи!
— Вече съм взел решение, Уил.
Нямаше място за повече убеждаване. Колкото и да се стараеше, Фаулър не би могъл да отклони приятеля си от неговите намерения. Той прибегна и до помощта на Никълъс, за да бъде по-убедителен, но усилията им останаха напразни. Самият Ръф бе решил да се върне в Норуич. Животът му нямаше да е лесен, но щеше поне да спи по-спокойно, отколкото в „Надежда и котва“.
Никълъс изучаваше внимателно двамата мъже. И двамата актьори, и двамата на средна възраст, хора от една професия, която третираше своите чада с брутално равнодушие. С години бяха изпълнявали неизпълнимите й изисквания, но ето, сега единият от тях бе осъден да слезе от сцената. Твърде поучителен случай. Въодушевлението на Уил Фаулър бе в остър контраст с тихото отчаяние на Ръф. А и двамата олицетворяваха същината на театралния живот, с неговата смесица от крайни ситуации, с вечната смъртоносна схватка между любов и омраза.
Ала Никълъс забеляза и още нещо. Затова изпита състрадание към приятеля си. Защото Уил Фаулър се бе зарадвал на срещата си със Семюъл Ръф, бе хранил надежди, а ето че всичко завърши с едно голямо разочарование. Човекът, когото той знаеше от добрите стари дни, вече не съществуваше. От него бе останало бледо копие, само понякога проблясваше като искрица истинският Семюъл Ръф. Актьорът, който на времето бе споделял с Фаулър сляпата си вяра в театъра, сега бе станала еретик. Никълъс долавяше болката на приятеля си и страдаше заедно с него.
— Нищо ли не е в състояние да промени намеренията ви? — примоли се Фаулър.
— Нищо, Уил.
— Добре, така да бъде.
В потиснато настроение те допиха бирата си. Никълъс отиде при стопанката да плати. Междувременно в кръчмата бе станало още по душно, въздухът просто лютеше на очите. По стълбата вече се качваха двойки да дирят евтини удоволствия, гърлени провиквания съпровождаха играта на зарове, а старият моряк, люшкайки се като мачта по време на буря, отново се опитваше да подхване някаква балада за победата над Армадата. Кучето се разлая, някой повърна върху огнището.
Никълъс бе радостен, че си тръгват. Подозираше неприятности. „Надежда и котва“ бе същинско буре с барут, което може да хвръкне във въздуха всеки момент. Въпреки че с лекота би могъл да се защити при едно сбиване, той не обичаше побоищата. Безпокоеше го и това, че и двамата му спътници биха могли да налетят на бой. Добре знаеше как би реагирал буйния Фаулър, да не говорим пък какво можеше да направи отчаян човек като Ръф. Той плати сметката и тръгна да излиза.