Файърторн засия. Нима за актьора има по-добра похвала от думите на неговия събрат?! Изглежда този Семюъл си познаваше професията. Сега вече бе склонен да му прости връзките с трупата на Банбари. Никълъс прецени момента и продължи да кове желязото:
— Семюъл изгаря от желание да работи за нас. Счита, че това е негов дълг към Уил Фаулър. Желанието му е толкова голяма, че предложи дори да работи без заплащане…
— Какво говорите?! — Очите на Файърторн светнаха.
— Казах му, разбира се, че вие сте почтен човек, който не би помислил да използва нечий труд, без да го възнагради.
— Разбира се! — побърза да потвърди актьорът, като изобщо не допусна да се долови разочарованието му.
— Е, какво? Значи решено?
Файърторн приседна на ръба на леглото си, с балдахин, поддържан от четири вити колони. Дори и по нощница, този човек излъчваше достойнство, макар и посмачкано. Приличаше на римски сенатор, разрешаващ важни държавни дела.
— Предайте му да се яви след един час на репетицията.
Никълъс кимна и побърза да излезе. Добре се получи. Уверен в своето умение да убеждава, той вече бе казал на Семюъл кога да дойде в „Главата на кралицата“. Цялата тази история за напускането на трупата не беше съвсем вярна, но Никълъс не се посвени да поукраси малко нещата. Един суетен човек като Файърторн черпи вдъхновение от слабостите на другите. А главното сега бе да не се стигне до отлагане на представлението.
Поне една малка утеха след тази ужасна нощ.
Семюъл Ръф не ги разочарова. Въпреки че бе изтерзан и тъжен, той влезе добре в текста още на репетицията, показа разбиране на ролята. Моментално реагираше на всяко указание, а очевидният му респект към Файърторн вършеше своята работа. Това наистина бе неговият звезден час.
На следобедното представление публиката полудя от възторг. „Любов и щастие“ беше романтична комедия за перипетиите в резултат от прибързаните страсти. Всичките хитроумни недоразумения поради разменянето на героите се възприемаха много добре от публиката, Файърторн водеше хората си с типичния си вътрешен плам. Едмънд Худ блестеше в ролята на болен от нещастна любов галант, докато Барнаби Гил влагаше цялото си умение, за да изтръгва час по час залпове смях в залата. С изящни перуки и скъпи рокли младите стажанти изпълняваха женските роли с изискана претенциозност.
Ръф се оказа чудесен Лоренцо. Той не само изпълняваше отлично ролята, но съумяваше да импровизира светкавично, ако партньорът пропуснеше да му подаде реплика или някой забравеше текста по средата на изречението. Семюъл явно бе опитен актьор, кален през дългите години на сцената, която му бе обърнала толкова неблагодарно гръб. Играеше така всеотдайно, че никой не би могъл да долови дълбоката тъга, която тегнеше на сърцето му.
„Любов и щастие“ се оказа особено подходяща за този драматичен момент. Смъртта на Уил Фаулър разтърси цялата трупа, дори и тази сутрин на репетицията цареше погребално настроение. Но след като пиесата тръгна, актьорите се увлякоха в жизнерадостния ритъм и сполучливите остроумия и не остана време за тъжни мисли. От една потресаваща трагедия те почерпиха сили за бляскав триумф.
Никълъс Брейсуел дърпаше умело конците — подаваше реплики, следеше за ритъма, командваше актьорите. Негова задача бе да изгради цялостно действието — сцена по сцена, картина по картина, реплика по реплика.
Всеки актьор получаваше само препис на своите реплики, така че всички разчитаха на импресариото. Той държеше единствения екземпляр от ръкописа, той бе съставил схемата на действието, която висеше окачена в гардеробиерната. Актьорите бяха благодарни на Никълъс за четливия му почерк и за неговата желязна точност. Всичко вървеше като по часовник.
Никълъс бе възхитен от племенността, с която Семюъл се вживя в ролята на своя приятел, виждаше въодушевлението в очите на актьора, когато Излизаше от сцената. Как би живял такъв човек във ферма? Как би могъл да прекара живота си в сивота и тъпа селска безпросветност!… Театърът бе неговият истински дом. И той както Фаулър не би могъл да намери щастие извън театъра. Никълъс реши да поговори с Файърторн още веднъж.
Главният изпълнител бе в приповдигнато настроение — усмихваше се на всички с унесен поглед, заливан от вълните на всеобщия възторг. Преди следващото си излизане той се огледа изпитателно в огледалото на гримьорната, поприглади — за кой ли път — брадата си, подреди къдрите си, костюма и шапката си. Не беше само успехът на пиесата, който го правеше толкова щастлив днес. Нито дори фактът, че сам лорд Уестфийлд бе дошъл лично да види пиесата. Не, друго нещо днес придаваше на стъпката му тази младежка лекота…