Повече от триста души се бяха скупчили в големия хол, любопитни да я зърнат. В очите им гореше някаква странна смесица от омраза и страхопочитание. Съзнаваха, че пред тях стои една легенда — Мария, кралицата на Шотландия, една непредсказуема, властна и импулсивна жена, загубила две корони и трима съпрузи, католическата престолонаследница на тази протестантска страна, жена, чието присъствие даже би могло да разпали бунт, макар да бе заключена зад решетки и стени.
Дори младежкото очарование да бе изчезнало, дори красотата да бе помръкнала, дори лице и тяло да бяха натежали, с приведени рамене, измъчвана от вечните си ревматични страдания, така че трябваше да се подпира на ръката на един от офицерите, това беше една достолепна, величествена фигура, с онази горда, с нищо несравнима осанка на людете от кралска кръв, пред която тълпата немееше.
Носеше рокля от черен сатен, с гарнитури от везано черно кадифе и украса от лъскави черни копчета с формата на жълъд, целите обточени с перли. През процепите на ръкавите й се виждаше пурпурночервена подплата. Обувките й бяха черни, чорапите целите в бродерии, със сребърни кантове. Бялата колосана шапчица бе покрита с дантели, дълъг бял воал падаше назад върху раменете и гърба й, като да беше някаква горда, призрачна невеста.
Мария държеше в ръката си венец и молитвеник, две броеници висяха на колана й. Когато й помогнаха да изкачи трите стъпала, погледът й падна върху купчината слама, която скриваше оръдието на палача. Санът й й даваше право на милостиво, бързо обезглавяване с остър меч, ала тук тя видя само брадвата на простия палач. Още един, последен тежък удар върху нейната гордост…
С пълно самообладание тя изслуша как притесненият Бийл нервно изчете пълномощието за екзекуция. Мария остана недосегаема. Едва когато епископът на Питърсбъроу се изстъпи и по канона на протестантската религия започна някаква бомбастична реч, кралицата показа признак на вътрешно вълнение.
— Господин епископ — каза тя студено, — аз стоя твърдо в старата римокатолическа вяра и съм готова да пролея кръвта си за нея.
Бе издържала досега на всички подкани да се отрече от вярата си. И в този момент даде отпор на своите съдии, като издигна високо разпятието и с ясен глас изрече молитвата си, първо на латински и след това на английски. След като обяви своята вярност към католическата религия, тя бе готова да преклони глава пред участта си.
Палачът и две от нейните придворни й помогнаха да се съблече. Към червената си риза тя бе облякла корсаж от червена коприна, целия в дантели. Отзад на врата той бе изрязан дълбоко, специално за страшния момент… Навлякоха й червени ръкави и тя застана там, цяла в цвета на кръвта.
Привързаха очите й с бяла, извезана със злато кърпа и обърнаха кърпата нагоре, за да прибере косите. Остана открит само вратът. Кралицата промълви думите на някакъв латински псалм, намери опипом дръвника и сложи внимателно глава на него. Помощникът хвана тялото й, за да не се размърда.
Сламата прошумоля, извадиха брадвата и тя описа своята смъртоносна дъга във въздуха. Но не улучи врата, заби се в главата. Кръвта пръсна по бялата кърпа. Тълпата, която наблюдаваше сцената в някакво пъклено упоение, неволно изохка. Брадвата се вдигна отново, светкавичният удар този път попадна във врата. Но все пак не успя да отдели напълно главата от тялото. С ужасяващо старание палачът започна да кълца и последните жили, които все още държаха царствената глава.
Ала церемонията все още не беше приключила. Закачулената фигура на палача се наведе, сграбчи трофей за косите, изправи се и извика кресливо: „Да живее кралицата!“. Отговориха му само ужасените писъци и стонове на присъстващите. В ръката си палачът държеше само една кестенява перука.
Главата, останала без изкуствените коси, падна и се претърколи към ръба на подиума. Изпод червените поли на кралицата изскочи уплашено кученце и заподскача тревожно в кръвта около господарката си. Жалното му скимтене бе единственият звук; в залата на Фортрингей.
Всички стояха като вцепенени. Взираха се ужасени в малката светла глава, с късо отрязани сиви коси. И тогава видяха нещо, което ги накара да изтръпнат. Устните все още шаваха.
1
Главата на кралицата се полюшваше на лекия бриз. Беше интересна гледка — с корона и перли в червените коси — плътна маса от къдрици, с бледо, префинено лице с високо чело, изящен нос и плътни устни. Царствената й хубост не бе подвластна на времето, а странните очи я правеха да изглежда още по-неземна. Тъмни, интелигентни и внимателни, тези очи съчетаваха авторитет и женственост, а на моменти — когато слънцето я огряваше под определен ъгъл — в тях припламваше и известно лукавство. Всеки, който видеше този властнически взор, не можеше да не познае Елизабет Тюдор, кралицата на Англия.