Само Барнаби Гил се досещаше за причината.
— В средата на долната галерия — прецеди през зъби той.
— И аз така предположих — каза Никълъс, без да вдига очи от книгата с текста. — Долових признаците.
— Той отправя към нея всяко изречено стихче.
— А получава ли ответ?
— Ответ! — повтори като ехо Гил с хаплив тон. — Тя час по час сваля маската си и му хвърля такива пламенни погледи. Не го ли виждате как е наперил гребена?! Помнете ми думата, Никълъс, тази жена умее да ласкае славолюбието му.
— Коя е тя?
— Хванете се за нещо, да не паднете.
— Защо?
— Лейди Розамунд Варли.
— Охо-о!
Никълъс даде знак с ръка на актьорите, чийто ред беше да излязат на сцената. Не смееше и да мисли за това, което току-що чу. Една евентуална любовна афера между Лорънс Файърторн и лейди Розамунд би могла да доведе до страхотни усложнения, направо не му се мислеше. Той се съсредоточи изцяло в работата си с текста — властно даде знак на флейтиста да се готви.
— Няма що, наистина „Любов и щастие“ — продължи Гил ехидно.
— Не забравяйте, че трябва да смените костюма!
— Или по-скоро „Разврат и падение“…
Никълъс продължаваше да се прави, че не чува думите му.
— Бен! — подвикна той. — Внимание, вие сте!
— Готово! — откликна един дебеланко.
— Такъв разгонен бик може да спре само като го кастрират…
Бенжамен Крийч мина покрай тях с поднос, отрупан с чаши.
— Помнете, че първо поднасяте на Лоренцо! — напомни Никълъс.
— Разбрано.
— Хей, да не вземете да си пийнете и вие! — пошегува се Гил заядливо.
— Няма! — изръмжа Крийч.
Когато дойде очакваната реплика, актьорът изправи гръб и излезе на сцената. Никълъс обърна следващата страница. Барнаби Гил облекчи душата си с още няколко жлъчни забележки, след това плъзна поглед наоколо и остана втренчен в един от стажантите. Ричард Хънидю бе застанал в профил и разбухваше с ръце фустите си. Имаше нежно и красиво лице, младежката руменина под кожата му я правеше да прилича на кадифе. Барнаби Гил се прехласна.
— Какъв глупак е този Лорънс! — промълви той. — Седнал да се мотае с жени, когато истината е под носа му!…
Този следобед бе за Лорънс Файърторн истински опияняващ успех. Завладя публиката със своята магия, очарова благодетеля си и се влюби. Страхотно преживяване! Бе толкова не на себе си, че дори плати на Маруд наема. След като заплахата от испанско нахлуване се бе изпарила и сега се видя най-неочаквано с добри пари в джоба, собственикът на „Главата на кралицата“ успя дори да се усмихне. Файърторн го трупна дружески по гърба и го освободи. Следващата му работа бе да дръпне Семюъл Ръф настрани и да му предложи работа. Ръф се показа подобаващо развълнуван.
— Считам това за голям комплимент.
— Значи приемате?
— Боя се, че не. Моят път води към една ферма в Норуич.
— Ферма?! — Думата бе изречена с безкрайно отвращение.
— Да, сър.
— Но защо, човече божи?!
— Решил съм да се откажа от професията.
— Един актьор не може да се откаже! — обяви тържествено Файърторн. — Актьорът играе до последния си дъх.
— Не и аз — каза Ръф мрачно.
— Значи наистина предпочитате да пасете овци в Норуич?
— Крави. Брат ми има ферма за крави.
— Трябва непременно да ви попречим, драги! Да затънете до пояс в кравешки лайна и мухите да се вият на облаци около вас! Не това е пътят на един истински артист. Не бива да позволим на един актьор да се самоунищожи по този начин! — С фамилиарен жест Файърторн го прегърна през рамо. — Кога трябва да заминете?
— Още днес, сър. Ако не беше онова нещастие в кръчмата, вече да съм на път. Но сега ще остана в Лондон за погребението. Дължа това на Уил.
— Дължите му много повече! — натърти Файърторн. — Да тръгнете по неговите стъпки и да продължите делото му. Не извършвайте такова грозно предателство спрямо него, сър!
— Вече изпратих вест на брат си.
— Изпратете втора! Кажете му, че ще трябва сам да си дои кравите.
Семюъл Ръф започна да отстъпва мъчително и бавно пред изкушението. Файърторн го отведе до прозореца към двора на страноприемницата. Долу кипеше трескав живот — точно разваляха сцената. Беше впечатляваща гледка — Ръф също усети въздействието й и бързо се отдръпна от прозореца.
— Не мога да остана, сър.
— Само така ще запазим жив спомена за Уил Фаулър. Ръф прокара ръка през посивялата си коса и се замисли. Решението не беше лесно. Бе дал съгласието си на брат си, а не бе човек, който с лека ръка променя веднъж взетите решения. От прозореца продължаваха да нахлуват познатите подвиквания и закачки и той хвърли отново поглед навън. Досегашният му живот му махаше изкусително с ръка.