— Трябва да намеря този човек, Джоан.
— Оставете ме, сър!
— Той уби моя приятел. Трябва да го намеря.
Тя цялата се сви — един жалък вързоп от страх — и поклати трескаво глава.
Никълъс извади кесията си.
— Приберете си парите! — извика тя.
Остана в сянката, вперила в него изпитателни очи. След това се поизправи и седна. Ник се опита отново:
— Положително има нещо, което можеш да ми кажеш. Виждала ли си го преди това?
— Никога. А и не искам да го видя повече.
— Не ти ли каза някакво име?
— Нищо не каза, сър. Само зли думи. Само едно-едничко нещо съм запомнила… Завинаги… — Тя цялата потръпна. — Гърба му.
— Какво?
— Той каза да не се допирам до гърба му. И аз отначало внимавах, ама аз обичам да прегръщам мъжете. И когато ръцете ми пипнаха гърба му…
— Какво имаше на гърба му?!
— Белези… Целият беше в белези от рани… Пресни рани, още незаздравели. Умрях от ужас, като ги пипнах… Той ме беше предупредил…
— Какво ти стори той, Джоан?
— Ето, това тук.
Тя свали през глава ризата си и я захвърли настрани, след което взе свещта и освети тялото си. Ник побледня. Сякаш някой го ритна в корема. Тъничкото голо момичешко тяло бе цялото в синини и рани. Чак сега той видя, че на лицето й има дебел слой пудра, която едва скриваше подпухналите пукнати устни и подсинените очи. Дори гърбът на носа й бе подут.
Сега вече разбираше страха на момичето. Тя надали беше на повече от шестнадесет. В гнева си нейният клиент я бе пребил безжалостно и тя изглеждаше с години по-възрастна. Джоан също щеше да носи белези цял живот.
Никълъс пъхна кесията си в ръката й и сви пръстите й около нея, преди да напусне стайчето. Бе открил нещо ново и ужасно за убиеца с червената брада. Не беше много, но все пак бе нещо. Две са били жертвите през изминалата нощ. Уил Фаулър бе убит, а Джоан пребита. И за двамата трябваше да бъде отмъстено.
4
Ричард Хънидю все повече се убеждаваше, че да имаш талант е по-скоро беда, отколкото предимство. Поне в театъра беше така. Това караше другите да ти завиждат. През няколкото месеца, откакто беше в трупата на лорд Уестфийлд той бе работил упорито и показа многообещаващи способности, но трябваше да заплати твърде висока цена за това. Другите трима стажанти се бяха съюзили срещу него. Възприемаха го като заплаха за себе си и се държаха враждебно, плетяха всякакви интриги и си правеха зли шеги с него.
— Ау-у!
— Това ще те поохлади, Дик — ухили се Джон Талис.
— Само да си ни издал! — заплаши Стийвън Джуд. — Иначе следващият път няма да е само вода.
— Освен може би водичка, пусната от самите нас — добави Талис, кикотейки се.
Двете момчета побягнаха и оставиха Ричард разтреперан от уплаха. Когато излизаше от клозета, те изляха отгоре му кофа ледена вода. Русата коса бе полепнала на челото, от ризата му се стичаше вода, която образуваше вадички след него. Момчето едва успяваше да сдържа сълзите си.
Ричард Хънидю бе само на единадесет години. Беше дребен и слабоват, с прелестно личице — идеален изпълнител на женските роли. Джон Талис и Стийвън Джуд бяха по-големи, по-височки и по-силни, да не говорим за това, че бяха къде-къде по-опитни в интригите. По време на репетициите, поне досега, Ричард се чувстваше в безопасност, защото обикновено Никълъс Брейсуел биваше някъде наблизо. Импресариото бе единственият истински приятел на Дик, фактически благодарение на него животът на малкия бе що-годе поносим.
Първата мисъл на момчето бе да хукне веднага да търси Никълъс, но в ушите му прозвуча отново предупреждението на Стийвън Джуд и реши нищо да не казва. Зад гардеробната имаше малко тясно помещение, използвано отчасти като склад, отчасти за почивка на актьорите, които имаха по-продължително изчакване, преди да излязат отново на сцената. Ричард влезе там и за свое огромно облекчение намери помещението празно. Свали ризата си, взе парче зебло и започна да бърше тялото и косите си.
Така и не чу Барнаби Гил — актьорът бе застанал на вратата, тръпнещ от възпита при вида на бялата кожа, под която прозираха сините кръвоносни съдове. Сцената бе толкова естествена и красива, че сърцето му заби лудо. Той пристъпи, затвори вратата зад себе си и с това накара Ричард да подскочи от страх.
— О, вие ли сте, мастър Гил!
— Няма защо да се плашиш, Дик. Нищо няма да ти сторя.
— Точно се бършех…
— Да, виждам.
Невинността е най-добрият защитник. Докато актьорът се приближи бавно, Ричард изобщо не долови заплахата. Той продължи да се трие с парчето зебло.