— Ще се ожулиш с това зебло — каза Гил. — За тяло като твоето трябва нещо по-меко.
— О, вече свършвам.
— Да, но и панталоните ти са мокри. Свали ги и хубаво се подсуши. — Ричард се поколеба, но Гил продължи с ласкав глас: — Никой няма да те види. Ела, събуй панталоните, ще ти помогна да се избършеш.
Момчето все още се стесняваше, но нямаше как да се противи повече. Барнаби Гил бе един от водещите актьори на трупата, думата му се слушаше за всичко. Не можеш да упорстваш пред такъв човек! А и винаги е бил любезен и благоразположен към Дик. Ричард си спомни подмятанията и подигравките на другите стажанти винаги, когато станеше дума за мастър Гил, но не можеше да разбере точно значението им. Сега Гил беше мил и усмихнат като добродушен чичко и Ричард бе готов да се остави доверчиво в ръцете на по-възрастния актьор. Но не се стигна до там. В момента, когато Гил посегна към него, вратата рязко се отвори и се чу задъхан глас:
— А, ето къде си бил, Дик!
— Здравейте, мастър Ръф!
— Какво желаете? — изсумтя Барнаби Гил.
— Търсех момчето — каза Ръф бързо. — Хайде, Дик! За тебе ще е най-добре да излезеш са слънце. Вътрешният двор е нажежен като италиански площад. Ще те прострем да съхнеш с прането.
Преди Гил да може да каже нещо, Семюъл Ръф вдигна ризата на момчето от пода и го изведе със себе си. Акционерът остана сам. Той се пресегна машинално, взе парчето зебло, което бе използвал Ричард, и го поглади няколко пъти с ръка. След това го захвърли гневно и се върна в гардеробиерната.
Междувременно Ръф изведе момчето на двора, за да гледат репетицията. Без да съзнава защо, Ричард имаше чувството, като че ли са го спасили от нещо.
— Ако се случи пак нещо такова — каза кратко Ръф, — искам да ми кажеш.
Ричард кимна щастливо. Беше си намерил нов приятел.
Патриотизът е силен наркотик. След победата на Армадата почти не остана човек, незамаян от него. Вълна на самодоволство и гордост заля цялата нация. Мастър Роджър Бартолъмю също се тресеше от патриотични импулси. Поглъщаше всяка подробност за поражението на испанците, слухтеше и се вълнуваше от всичко, което се говореше на Сейнт Пол крос и търчеше по благодарствени литургии. По лицата на хората около себе си той виждаше някакво ново самочувствие, приповдигнатост, дори известна арогантност. Изглежда хората съзнаваха повече от когато и да било какво значи да си англичанин.
Този именно наркотик помогна на Бартолъмю да забрави старите поражения и заричания. Вдъхновението го накара да грабне перото — пиесата бе просто готова в главата му. Тя щеше да бъде възхвала на най-големия ден за Англия, в нея щяха да звънят слова, които — поне така мислеше той, въпреки цялата си скромност — щяха да ехтят през вековете. Думите просто се лееха по листа, героите притежаваха качества, достойни за безсмъртните…
Когато изписа последните редове и се излегна в креслото, Бартолъмю сам се поздрави с възхитена усмивка. Първата му пиеса бе детска драсканица. Но с „Победения враг“ той бе доказал по изключителен начин своята зрялост. Успехът на тази пиеса щеше да отвее и последният спомен от неговото първо разочарование и изтрезняване. Имаше само един-единствен проблем. Мастър Роджър Бартолъмю трябваше да вземе важното решение коя актьорска трупа да ощастливи със своя шедьовър. Слава богу, в Лондон имаше богат избор.
Само за две седмици в трупата на лорд Уестфийлд бяха станали големи събития. Потиснатото настроение от гибелта на Уил Фаулър бързо се изпари. Семюъл Ръф се оказа отличен заместник на убития си приятел и се сработи чудесно със състава, въпреки постоянните подмятания за предстоящото пътуване за Норуич. Ричърд Хънидю бе щастлив, че има близък човек, който се грижи за него като баща. Лорънс Файърторн не стъпваше по земята, а по-облаците на екстаза. Всеки изминал ден го доближаваше — в това той нямаше никакво съмнение — до жадуваната среща с лейди Розамунд Варли. Всяко следващо представление му даваше възможност да й поднася своето обожание от сцената. Заядливите забележки на Барнаби Гил относно тази любов той пропускаше край ушите си, без да им обръща внимание. Всъщност цялата трупа бе благодарна на тази дама. Всеки имаше полза Файърторн да бъде влюбен.
Напрегнатото ежедневие на импресарския труд оставяше малко време на Никълъс Брейсуел да дири убиеца на своя приятел така, както би искал, но това съвсем не означаваше, че се е отказал. Напротив, сега две седмици по-късно, той се чувстваше още по-разтърсен от бруталното нахалство, с което бе извършено убийството. Той премисляше отново и отново всичко, което се бе случило онази вечер в „Надежда и котва“.