— Зная го! Той е!
— Кой, казахте?
— Миналата седмица. В понеделник, а може да беше и вторник…
— Сигурен ли сте, че същият този човек е бил тук?
— Това не е човек! — изхриптя другият и върна рисунката. — Чудовище! Звяр носите вие на тази ваша картинка…
— Какво е направил?
— Алис можеше да ви каже, ако беше тука. Господ да й е на помощ!…
— Алис?
— Да, точно тя — изръмжа собственикът. — Като го завела в стаята си, бил кротък като агънце. А само след пет минутки зарева за помощ, щото я беше насинил цялата. Горката жена, лежи сега със счупени ръце в болницата… Но това не е всичко, сър!
— Какво още?
— Кучият му син строши един от горните прозорци, надвеси се навън и ми разцепи табелата с меча си…
— Вашата табела?
— Щеше да я направи на трески, ако не го бяхме погнали. — Кръчмарят се закашля и се изплю на пода. — Това е вашият човек от картинката. Само да ми стъпи пак тука, ще го изнесат с краката напред!
Възбудата у Никълъс бе бореше със съчувствие — ето, и друго момиче си бе изпатило… И все пак се радваше, че хвана най-сетне дирята на убиеца.
Червенобрадия бе изпълзял от бърлогата си. Сега вече Никълъс нямаше да изпусне следата му.
Ан Хендрик седеше в любимото си кресло и шиеше усърдно на светлината на свещта. Иглата проблясваше в равномерен ритъм. Тя не спря и за секунда дори, когато вратата се отвори и влезе нейният наемател. Да, Ан бе изцяло погълната от работата си. Ала сега иглата започна да боде още по-енергично — и сякаш сърдито — плата в ръката й.
Никълъс Брейсуел се изненада. Обикновено Ан го посрещаше с мила усмивка, с няколко весели думи за поздрав… Сега не попита дори как е минал денят му. Просто продължаваше да шие.
— Имате посещение — каза тя сдържано.
— Посред нощ?
— Младата дама много настояваше да се види с вас.
— Младата дама? — Той се ококори. — Каза ли някакво име?
— Не — отвърна Ан кратко. — Не благоволи да ми каже каква работа има с вас. Заведох я в стаята ви. — Гласът и стана по-остър, когато той направи крачка към нея да я погали. — Не оставяйте посетителката си да ви чака, сър!
Той вдигна ръце в знак на пълна изненада, сви рамене и тръгна нагоре. Почука на вратата, преди да влезе. Една жена скочи от стола.
— Никълъс Брейсуел?
— Да.
— Слава богу, че ви намерих!
Тя сграбчи ръката му, от сините й очи бликнаха сълзи — изглеждаха зачервени, явно дълго бе плакала. Жената бе дребна и спретната, много хубавка, надали имаше и двадесет. Беше облечена простичко — и роклята, и палтото отгоре бяха съвсем семпли. От нея лъхна като че ли неградски въздух. Един бегъл поглед му показа защо Ан Хендрик бе станала изведнъж толкова недружелюбна към него — момичето беше бременно, съвсем ясно личеше. Ан бе зърнала една разтревожена млада жена, търсеща Никълъс, и бе решила, че той е бащата на детето.
Ник я побутна леко да седне обратно в креслото и се отпусна на коляно до нея. Стаичката бе изящно мебелирана и светеше от чистота. Момичето изглеждаше съвсем не на място в тази обстановка.
— Коя сте вие? — попита той.
— Сюзън Фаулър.
— Фаулър?… Но не сте негова дъщеря, нали?
— Не — отвърна тя, леко засегната. — Уил беше мой съпруг.
От очите й отново рукнаха сълзи и обляха зачервените й страни, Никълъс я прегърна, за да я утеши. Остави я да поплаче.
— Съжалявам — каза той тихо. — Нямах представа, че е женен.
— Да, вече ще станат две години…
— Но защо нищо не е споменавал?
— Той така искаше — прошепна момичето. — Уил казваше, че театърът си е друг един свят… А държеше да си има място, където да се прибира след представление…
Никълъс добре разбираше едно такова желание, но му бе трудно да свърже в представите си тази млада, сладка млада жена с грубия, необуздан Уил Фаулър. От нея се излъчваше някакво детско покорство, което надали би могло да привлече с нещо актьора, който като своите събратя, търсеше удоволствие при далеч по-опитни дами.
— Къде живеете? — запита той.
— В Сейнт Олбанс. При родителите ми.
— Та две години, казвате?
— Приблизително, сър.
Нещата започнаха да се изясняват. Преди две години трупата бе на турне в Херфърдшир, дадоха дори няколко представления в селското имение на лорд Уестфийлд, Сейнт Олбанс. Явно че работата е започнала оттогава и се е стигнало до женитба… Бяха заровили Уил Фаулър, без дори да помислят, че има жена!…
— Как разбрахте? — попита той виновно.