— Аз си знаех, че му се е случило нещо… Иначе той винаги ми се обажда.
— Кога пристигнахте в Лондон?
— Днес. Уил ми е разправял за „Главата на кралицата“.
— Ходихте ли вече там? Тя кимна.
— Стопанинът… той ми каза.
Никълъс се ядоса. От всички хора, които биха могли да съобщят на една крехка млада жена за смъртта на мъжа й, Александър Маруд беше най-неподходящият! Дори и добрите вести той успяваше да предаде така сякаш е станало нещастие. А когато опреше до действителна трагедия, Маруд бе в стихията си…
Болката и огромното съчувствие, което изпита, го накараха да притисне още по-силно Сюзън Фаулър в обятията си. Чувстваше се още по виновен… Момичето усети вълнението му и стисна леко рамото му.
— Нямало е как да научите.
— Смятахме, че няма родственици.
— О, през септември ще са вече двама.
Той отпусна ръце и се облегна назад. Бяха казали на Сюзън Фаулър, че той е човекът, който може да й разкаже какво точно е станало. Никълъс се опита да бъде колкото се може по-деликатен, премълча някои работи, наблегна само на това, че Уил е станал невинна жертва на опасен престъпник. Тя го слушаше невероятно тиха и внимателна, но когато той свърши разказа си, припадна в ръцете му.
Никълъс я сложи на леглото, смъкна палтото от раменете й и развърза яката й. Наля вода в една чаша и намокри челото й. Когато момичето се свести, той й помогна да глътне малко вода.
— Много съжалявам, сър.
— Няма защо. Трябва да се щадите… във вашето положение…
— Уил толкова ми липсва!
— Разбирам ви. Това е естествено.
— Онзи човек… в кръчмата…
— Ще го намерим — обеща Никълъс.
Скоро Сюзън Фаулър бе в състояние да седне в леглото, подпряна на възглавниците. Сега, след като бе изповядала тайната си, тя преливаше от желание да говори още и още. Никълъс се чувстваше поласкан, че изпитва желание да сподели с него своите проблеми. Беше наистина вълнуваща история. Невероятната любов между застаряващия артист и селското момиче бе започнала със случайна среща в Сент Олбанс и бе продължила…
Пред очите му изникна образът на Уил Фаулър, но сега той беше съвършено различен от онзи, който Никълъс познаваше. Неговата вдовица го описа като любящ и нежен мъж, нито думичка за онази невъздържаност и буйност, които го бяха вкарвали в толкова неприятности и накрая го бяха изправили пред смъртта. Излизаше, че Сюзън Фаулър е била омъжена за образец на всички добродетели…
Ала и друга изненада очакваше Никълъс.
— Венчахме се в селската църква.
— Наистина?
— Уил твърдеше, че божията милост ни е осенила…
— Така е с всички бракове — промълви Никълъс.
— Не, не ме разбрахте. Уил се закле никога повече да не стъпи в католическа църква. Той е бил католик, знаете ли?
Никлъс остана като гръмнат. Мислеше си, че познава добре Уил, но сега той му се представяше в напълно непозната светлина. Актьорът винаги се правеше, че религията изобщо не го интересува… Религията просто не се връзваше с образа на един разпилян човек, свързал изцяло живота си с театъра.
— Той се отказа — каза Сюзън с гордост. — Заради мен.
— Напълно ли сте сигурна в това?
— О, да.
— Уил и старата религия! Да не повярва човек.
— Той е бил много набожен.
— Но разговаряли ли сте по тези въпроси с него?
— През цялото време. Той ми показа даже своята библия и разпятието си.
Изненадата отстъпи място на размисъл. Никълъс се питаше дали прекомерно шумното държане на Уил не е било само маска, чрез която е държал другите на разстояние. След като бе успял да скрие така умело религията си и брака си, какви ли други тайни бяха погребани с него?!…
Най-сетне, останала без сили, Сюзън Фаулър млъкна. Тежкият удар я бе сломил, очите й просто се затваряха, Никлъс й каза да остане да си лежи и бързо слезе долу. Ан Хендрик го очакваше, опитвайки се да изглежда безучастна. Продължаваше да шие усърдно, явно не на себе си от възмущение и любопитство.
— Дължа ти извинение — започна той.
— Не си правете труда, сър! — отвърна тя кисело.
— Момичето ще трябва да прекара нощта в моята стая.
— О, не! — възкликна Ан и най-сетне го погледна. — Протестирам, Никълъс! Това не е кръчма, да дава под наем стаи на всяка уличница.
— Сюзън Фаулър не е уличница.
— Махни я от моя дом, имай добрината веднага да я изведеш!
— Не чу ли какво ти казах?
— Не ме интересува какво си казал.
— Казах името й. Сюзън Фаулър.
— Все едно как се казва, под моя покрив тя няма да остане!
— Момичето е вдовицата на Уил Фаулър.
Ан зяпна. Това бе последното, което би предположила. Цялата пламна от смущение. Остави ръкоделието си и стана, сега вече нищо не можеше да спре водопада от състрадание.