— По време на морската битка, така ли?
— Вмъкнете сцена, в която действието се разиграва на сушата. Може и две сцени дори.
Ясно, отново лейди Розамунд Варли… Откакто бе показала интерес към него, Файърторн мислеше само за това как да й се покаже в най-романтична светлина. Една любовна сцена в пиесата за него щеше да бъде репетиция за любовта му с дамата. Ето на, Файрторн бе готов да обезобрази пиесата със съвършено неподходящи сцени, само и само да изпрати своето послание на една-единствена личност сред зрителите.
— В пиесата има вече романтична връзка — каза Худ.
— Между кого?
— Между моряците и техните кораби. Между поданиците и тяхната кралица. Между народа и неговата страна. В една или друга форма това е все любов.
— Не, не, дайте ми някаква истинска страст — настоя Файърторн.
— Страст…
— Да, страст! Страстна връзка между мъж и жена.
— Но това няма никаква връзка с пиесата!
— Ами намерете тогава!
Седяха в стаята на Худ, където авторът бе проседял безкрайни дни и нощи в работа върху пиесата си. Сега той само погледна купчината изписани листове пред себе си. Да вмъкне в „Глориана триумфант“ някаква любовна афера би означавало да се направят коренни промени в структурата на произведението… Но знаеше, че друг изход няма. Файърторн бе безмилостен, когато си науми нещо.
Сега Худ изведнъж си спомни за един по-раншен провал.
— Знаете ли, че в „Завесата“ изиграх първата си роля?
— Приеха ли ви добре?
— Замерваха ме с гнили ябълки.
— Неблагодарна сган!
— Това е предзнаменование — каза авторът мрачно. — „Завесата“ никога не е била благосклонна към мене.
— С „Глориана триумфант“ всичко ще се промени.
Едмънд Худ не споделяше неговия оптимизъм. Както повечето хора, които изкарват прехраната си в театъра, той бе суеверен до мозъка на костите си. Още го болеше от онези гнили ябълки…
Да бъдеш омъжена за един от най-великите актьори на Англия бе нещо, което би изпълвало повечето жени с възторга благоговение. Но Марджъри Файърторн се справяше отлично и отговаряше блестящо на високите изисквания. Бе млада, със силен характер и фигура на Юнона, с някаква агресивна красота и очарованието на воюващ ангел. Имаше да се грижи за четирима стажант-артисти, за две собствени деца, да не говорим и за честите гости в трупата. Но управляваше домакинството си с твърда ръка и безстрашна уста.
Тя се наслаждаваше на бурната с връзка с мъжа си и буквално се мяташе между любовта и омразата, до такава степен дори, че тези две крайности понякога разменяха местата си. В дома им жизнеността бе направо в излишък.
— Искам да зная нейното име, Барнаби!
— Представа нямам за какво говорите.
— Лорънс отново е налапал въдицата.
— Единствено по вас, Марджъри! — Отговорът бе даден с добре изиграна невинност.
— Усещам го с костите си.
— В един брак често възникват дисонанси.
— Вие пък откъде знаете!
Барнаби Гил завъртя смешно очи и се засмя обезоръжаващо. Беше неделя. Той намина ей така, просто да каже едно „добър ден“… Но истинското му намерение бе всъщност да подлюти нейните подозрения. Когато Марджъри го принуди да говори, той заплете в думите си така умело намеци и оправдания, че всъщност потвърди всичките й съмнения. Барнаби Гил изпитваше лудо удоволствие да предизвиква семейни дрязги.
В събота, еврейския сабат, всички театрални представления бяха забранени, дори смелият Файърторн се боеше да наруши това разпореждане на градската управа. Официално трупата на лорд Уестфийлд се водеше в почивен ден, ала твърде рядко всъщност хората оставаха без работа.
Барнаби Гил се огледа и вложи в думите си цялата си преиграна нехайност:
— Младият Дик Хънидю в къщи ли е?
— Защо се интересувате?
— Искам да поговоря с момчето.
— Така ли?
Марджъри Файърторн го бе разбрала какъв е още щом зърна лицето му за първи път. Въпреки че го обичаше й понякога компанията му я забавляваше, тя никога не забравяше тъмните страни на този човек, които караха да просветват сигналните светлинки на нейния праинстинкт на вечна закрилница.
— Тука ли е?
— Мисля, че не. Отиде на урок по фехтовка.
— О-о.
— Никълъс се зае да го тренира.
— Момчето щеше да е по-добре при мене. Аз го научих да атакува и да парира. И къде тренират?
— Не мога да ви кажа.
— Може би другите момчета знаят?
— И тях ги няма, Барнаби.
— Разбирам — каза гостът, ядосан, че намеренията му удрят на камък. — Никълъс се занимава с неща, които не са негова работа. Дик е разпределен при Едмънд Худ и единствен той носи отговорност за подготовката на хлапака. Тя не може да бъде оставена в ръцете на дребен служител, какъвто е импресариото.