— О, Никълъс е много повече от импресарио — каза Марджъри натъртено. — Не сте справедлив към него. А що се отнася до Едмънд, той е толкова затънал в новата пиеса, че няма никакво време за момчето. Направо е благодарен на всеки, който го отмени в нещо.
Марджъри Файърторн добре разбираше колко голям, е приносът на импресариото за успеха на трупата. Ала не това бе единствената причина да го защищава. Тя страшно го харесваше. Сред всичките тези хора, които нямаха в главите си нищо друго освен себелюбие и жажда да се доказват, Никълъс Брейсуел се открояваше като скромен и сдържан човек, истински джентълмен.
— Мисля да тръгвам — каза Гил.
— Всичко хубаво, Барнаби.
— И мислете за това, което ви казах.
— За Лорънс? — изви очи тя.
— В живота му няма друга жена.
Всичко в тона му говореше, че е точно обратното.
Уверен, че е устроил за Файърторн буреносно посрещане, Барнаби Гил напусна къщата. Докато бързаше по уличките на Шордич, той се размечта колко ли приятно би било да обучава Ричард Хънидю да върти меча и шпагата… Все някой ден ще се отвори такава възможност.
Марджъри се захвана отново с домакинската си работа. Точно се канеше да наругае една от слугините, когато някой силно потропа на вратата. Въведоха Джордж Дарт, останал без дъх от бързане. Марджъри го изгледа от главата до петите — дребното момче едва не потъна в земята от стеснение.
— Какво е това блъскане по вратата ми? — изви очи гневно Марджъри.
— Праща ме мастър Брейсуел…
— За какво?
— Да извикам Дик Хънидю.
— Той излезе.
— Ама сигурна ли сте, госпожо? Щото не дойде на тренировката. Мастър Брейсуел го чака вече цял час.
— Хлапакът излезе от къщи към десет часа.
— Ама вие видяхте ли, че излиза?
— Не, но го чух, че тръгна с другите.
Тя свъси чело замислена, след това изведнъж хвана Дарт за ръка и го задърпа нагоре по стълбата.
— Ей сега ще видим тази работа! — закани се Марджъри.
— Обикновено Дик никога не закъснява…
— Сега ще трябва да ни обясни защо го е направил. Тя стигна до първата площадка и се насочи към едно стълбище. Когато на времето Ричард Хънидю се нанесе при тях, делеше обща стая с останалите стажанти. Но понеже ставаше по няколко пъти през нощта, Марджъри го бе настанила в отделна стая горе на тавана. Именно нататък тръгна тя сега.
— Дик!
Тя бутна в вратата, но в стаята нямаше никой.
— Дики! — провикна се тя звънко.
— Къде ли може да е, госпожо?
— Във всеки случай не тук, както забелязвам. Дики!
Чак третото повикване се дочу някакъв отговор — някъде наблизо се чу глухо тропане. Лицето на Дарт, което напомняше лице на джудже, цялото се сбръчка.
— Чухте ли?
— Чакай!
— Това беше…
— Шт!
Те се вслушваха безмълвни, докато отново чуха ударите. Маржъри излезе в коридора и скоро разбра откъде идва звукът. Под стряхата имаше малък долап, грубо рендосаните врати на който потреперваха при всяко почукване. Джордж Дарт строеше като вцепенен от страх, но Марджъри и Файрторн се втурна, хвана дръжката на вратичката и я дръпна, поруменяла от вълнение.
— Дик! — ахна тя.
— Велики боже! — прошепна Дарт.
Ричард Хънидю не можеше да им отговори. Напълно гол, завързан и със запушена уста, той лежеше в шкафа. Очите му заплашваха да изскочат от страх, лицето му бе станало тъмночервено от срам и обида. И двете му пети бяха разкървавени от нерендосаните дъски.
Марджъри Файърторн го притегли към гърдите си в майчинска прегръдка.
Докато в мислите си търсеше ядосано наказание за тази нова зла шега на стажантите, тя изведнъж изтръпна от друга мисъл: какво ли би станало, ако Барнаби Гил бе намерил момчето?!
Александър Маруд и не мислеше, че следва да се разкайва. Като собственик на процъфтяваща страноприемница той трябваше да се грижи за хиляди неща, все нещо имаше да се върши, времето за нищо не стигаше… Да не говорим за това как го командваше и разиграваше нагоре-надолу онази кавгаджийка, жена му. Александър Маруд изобщо не смяташе, че на всичко отгоре е длъжен и да бъде тактичен, когато има да се съобщят на някого лоши новини. Когато Съзън Фаулър дойде при него, той просто я информира — направо и без разни там преструвки.
— Е, и какво толкова съм сбъркал? — опери се той.
— Това вече би трябвало да ви подскаже здравият човешки разум — отвърна Никълъс примирено.
— Човекът е мъртъв, нали така? Нищо не може да се направи.
— Дори да е така, бихте могъл поне да пожалите вдовицата му.
— Казах истината.
— Не, вие не сте я казали, а сте я зашлевили с тази ваша истина.