— Кой казва такова нещо?
— Аз ви го казвам — изпъчи се Никълъс като обвинител.
По физиономията на Маруд бе изписано обичайното изражение на изтерзан от страхове човек, ала от съжаление нямаше и следа. Безсмислено беше да му се търси сметка за това, че се е отнесъл зле със Сюзън Фоулър. Той беше просто черногледец, за когото е едва ли не наслада да съобщи някому лоша новина, премлясквайки от удоволствие.
С едно последно предупреждение Никълъс Брейсуел му обърна гръб и се запъти към вратата. Не бе направил и няколко крачки, когато пред очите му се изправи позната фигура.
— Добро утро, мастър Бартолъмю!
— Здравейте, Никълъс.
— Не очаквах да ви видя отново в „Главата на кралицата“.
— Времената се менят — отвърна поетът. — Бих искал да ви помоля за една услуга. Убеден съм, че ще ми помогнете.
— Ще сторя всичко, което мога, сър.
Роджър Бартолъмю измъкна изпод мишницата си навит на руло ръкопис. Държеше го внимателно, като някаква скъпоценност. На лицето му се бореха гордост и тъга, без нито едно от тези чувства да вземе връх. Никълъс разбра колко усилия трябва да му е коствало да стъпи отново на мястото, където съвсем наскоро бе претърпял неуспех. Младият човек пое дълбоко въздух, преди да изрече молбата си.
— Бих искал да покажете това на мастър Файърторн.
— Нова пиеса?
— Значително по-добра от предишната.
— О, не се съмнявам.
— Ако можете да го убедите да я прочете. Сигурен съм, че ще я оцени.
— В момента не търсим нова пиеса.
— Ще видите, че положително няма да отхвърли творба като „Победеният враг“.
— Виждате ли, ние не купуваме много нови пиеси — започна да обяснява Никълъс. — Повечето неща, които играем, са от постоянния ни репертоар. Трупата на лорд Уестфийлд поставя годишно не повече от шест-седем нови пиеси.
— Помолете го да я прочете — настоя Бартолъмю и му подаде скъпоценни ръкопис. — Става дума за испанската Армада…
— О!
— Възхвала на тази величава епопея…
— Възможно е, мастър Бартолъмю, но… — Никълъс внимателно обмисляше думите си, за да не го засегне. — Това е твърде популярна тема в наши дни. Не са малко авторите, които са вдъхновени от победата и изпитват просто вътрешна нужда да пишат за триумфа на флотата ни… Едмънд Худ също пише пиеса на тази тема.
— Моята пиеса е по-добра — увери го Бартолъмю.
— Възможно е, сър, ала за „Глориана триумфант“ вече е сключен договор.
— Това е пиеса с нетленна значимост.
— Не сте ли мислили да я предложите и на друга трупа?
— Исках да я предложа най-първо на вас.
— Другаде може да я приемат по-охотно.
— Главната роля е написана за Лорънс Файърторн. Това ще е ролята на неговия живот!
— Защо не опитате при трупата на Нейно величество? Те купуват повече пиеси, ние не можем да си позволим толкова. Същото се отнася и за трупата на Уорчестър. Но, разбира се, най-подходяща в случая ще е Трупата на адмирала.
Лицето на Роджър Бартолъмю се издължаваше все повече и повече. В Оксфорд бе изучавал гръцки, латински, поезия и реторика, ала никой не го бе учил на притворство — лицето му бе като отворена книга и Никълъс просто четеше мислите му.
„Победеният враг“ вече бе обиколила всички театрални трупи в Лондон и навсякъде я бяха отхвърлили, дори и в детските театри. Трупата на лорд Уестфийлд бе всъщност последният отчаян опит на младия поет, дълбоко убеден в значимостта на творбата си.
Никълъс знаеше, че няма никакъв шанс неговата трупа да купи пиесата. Но изпитваше искрено съчувствие и не искаше да убие изведнъж надеждите на автора.
— Ще видя какво мога да сторя, мастър Бартолъмю.
— Благодаря ви, благодаря ви.
— Но не мога нищо да ви обещая, имайте предвид!
— Разбирам. Вие просто му дайте пиесата.
— Възможно е да мине време, докато я прочете…
— Мога да чакам.
Бартолъмю стисна благодарно рамото му и бързо излезе навън. Никълъс погледна ръкописа и прочете списъка на действащите лица. Дори само имената вече подсказваха, че в този си вид пиесата е напълно неприемлива. Най-добре би било да спести на автора хапливите забележки на Лорънс Файърторн, ала Никълъс бе дал дума и щеше да я изпълни.
Най-напред се отби във вътрешния двор да провери готово ли е всичко за сутрешната репетиция. Като го видяха, сценичните работници моментално прекъснаха разговорите си и се заеха живо със задачите си. В един ъгъл Семюъл Ръф разговаряше с Бенджамин Крийч, един от актьорите. Никълъс повика Ръф при себе си. След срещата си със Сюзън Фаулър той не бе имал време да размени с него ни дума. Когато му разказа за случилото се, Ръф бе изненадан не по-малко от него. В гласа му трепна съчувствие: