— Уил Фаулър женен?! Просто не мога да го повярвам…
— И аз не можех.
— Та той никога не е споменавал и дума!
— А някакъв намек? Та вие сте стари приятели.
— Не — отвърна Ръф. — Отдавна вече не бяхме много близки.
Гледай ти! Уил Фаулър!… Никога не съм го смятал достатъчно сериозен, за да реши да се ожени. И казвате такова младо, невинно девойче?
— За нея това е било ужасно!
— Все още ли е във вашата къща, Никълъс?
— Днес си тръгва за Сейнт Олбанс. Сюзън е в добри ръце. Една моя добра приятелка ще я съпровожда при пътуването.
Ан Хендрик бе приела момичето като собствена дъщеря, помогна й не малко през тези първи дни след загубата. Самата тя вдовица, Ан бе в състояние да разбере жестоката болка и зашеметяващия удар от непрежалимата загуба, които Сюзън изпитваше. Въпреки че можеше само да предполага колко ли по-ужасно е всичко това, когато знаеш, че е било убийство в някаква долнопробна кръчма… Никълъс остана трогнат, като видя колко мило се отнася Ан с младата си гостенка. Тя му стана още по-близка. И странно: посещението на Сюзън бе пробудило и в него самия бащински чувства, на каквито изобщо не подозираше, че е способен.
— Знаете ли къде точно живее момичето? — запита Ръф.
— Защо?
— Ще ми се да зная. Може някога да се случи да попадна в онзи край. Ако реша да оставя тази ужасна професия, всичко е възможно… — На лицето му се появи горчива усмивка. — Всъщност много бих искал да се запозная някога с нея. Жената, която е приела Уил Фаулър за съпруг сигурно притежава забележителни качества.
— О, тя ги притежава.
— Така е. Говорил ли ви е някога Уил за своята вяра?
— Хм, само когато се случваше да богохулства.
— Бил е към римската църква.
— Какво?! — Ръф бе като ударен от гръм. — Не е възможно!
— Отказал се е от любов към жена си.
— Никога не е показвал такива наклонности!
— Той беше актьор, Семюъл. Изглежда през всичкото време ни е водил за носа.
— Но римската вяра…
Ръф поклати смаян глава. Животът в театъра можеше да направи от човека какво ли не, но не и вярващ, още повече в една религия, чието изповядване все още се наказваше със смърт като предателство. Семюъл Ръф бе изумен: да бъде толкова години приятел с този човек и чак сега да установи, че всичко е почивало върху лъжа! Беше му болно, че са го заблуждавали през цялото това време…
— Никълъс… — прошепна той.
— Да?
— Кой е бил той всъщност?
— Ще ви кажа, щом мога самият аз да си отговаря.
Имаше само едно нещо по-неприятно от това да седиш дни и нощи приведен над „Глориана триумфант“ и то без да очакваш Лорънс Файърторн да прочете пиесата ти и да обяви присъдата си. А той не си поплюваше, когато раздаваше критичните си бележки. Едмънд Худ си бе патил неведнъж.
Докато чакаше колегата си, който бе отишъл да хапне в „Главата на кралицата“, Едмънд си наля чаша малвазие, за да подкрепи силите си. Той бе направен от друго тесто, съвсем не беше като Роджър Бартолъмю, онзи начинаещ писарушко, който си въобразяваше, че всяко редче, излязло изпод ръката му, е неповторимо. Напротив, Худ бе автор, доказал своите възможности, а все още колкото повече пишеше, толкова повече се измъчваше от съмнения в таланта си.
Файърторн изигра появяването си по всички театрални правила — поспря се на прага, челото му намръщено, в очите му светкавици, които не вещаеха нищо добро. Худ, готов за най-лошото, гаврътна чашата си на един дъх.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, Едмънд — каза Файъртортон на масата. — Задържаха ме.
— И аз съм отскоро тук.
— Прекарах ужасен ден! Имам нужда да пийна нещо.
Худ мълчеше. Виното бе поръчано, донесено и изпито. Ясно. Файърторн бе в такова ужасно настроение заради неговата пиеса. Едмънд се питаше дали му е харесала поне една-едничка строфа. Въпреки че го бяха накарали да вплете в пиесата и онази глупава любовна връзка, драмата му като че ли само спечели от това. Файърторн би могъл да похвали поне тези сцени.
— Били ли сте влюбен, Едмънд? — изстреля Файърторн.
— Влюбен? — Въпросът го свари неподготвен.
— Да, влюбен. В жена.
— Бивал съм. Много пъти.
— Мислили ли сте да се жените?
— Често.
— Не го правете! — изрева Файърторн и сграбчи китката му с желязна хватка. — Това е истинско унижение за мъжа! Брачното легло не е нищо друго освен прословутият вечен огън на чистилището! Само че на пухен дюшек.
Худ разбра. Марджъри беше научила.
— Какво каза жена ви, Лорънс? — запита направо той.
— По-добре попитите какво не каза! Засипа ме с такива думи, от които дори стар боцман ще се засрами, да не говорим за заплахите й, способни да разтреперят цял полк войници… — той зарови лице в дланите си. — Боже милостиви! Все едно да спиш с разярена тигрица.