— Именно, сър.
— В такъв случай да дадем ролята на Джон Талис.
— Точно това няма да направим.
— Но той би бил най-подходящият изпълнител.
— Но не и с тази проклета негова челюст! Джон има талант, но на него му дай роля на вещица или на някаква селска слугиня. Не можем да представим кралица с конско лице!
— Значи остава само Стийвън Джуд. Добре, съгласен съм.
— Забравяте някого, Едмънд!
— Така ли? — Едмънд Худ го погледна объркан. — Не е ли твърде малък още…
— И именно затова ще го взема! В него има някаква крехка невинност, направо невероятна! Това веднага ще спечели сърцата на публиката. Зрителите не искат някаква свадлива кралица, която заплашва враговете си. Хората желаят да видят едно нежно, уязвимо същество, към което да изпитват симпатии и състрадание. — Файърторн шумно пое дъх. Вече не можеше да бъде спрян. — Представяте ли си, пред войниците в Тилбъри да се изправи Джон Талис, а с това озъбено лице! Ами че той няма да прилича на английска лейди, а на някакъв сержант от запаса, преоблечен в женска фуста!…
— Не помислихме за Стийвън Джуд…
— Той има едно такова дълбокомислено изражение! За „Любов и щастие“ би било подходящо, но не и тук. Аз искам Дик.
— И наистина смятате, че ще се справи?
— Да. Ролята е централна, но има малко реплики. Глориана е по-скоро символ. Морските вълци като мене ще изнесат тежкия товар на основния диалог.
Едмънд Худ се замисли, потропвайки с пръсти по масата.
— Това няма да се хареса на останалите момчета, Лорънс.
— Пет пари не давам за това! Всеки да си знае мястото! Какви ли не номера погаждат на Дик, откакто е дошъл. Като му дадем централната роля, ще се постреснат малко. — Файърторн бутна стола си назад и се изправи. — Е? Какво мислите, Едмънд?
— Все още се колебая…
— Той няма да ни разочарова, в това съм сигурен.
— Но ще му трябва много време да се подготви.
— Разбира се, толкова, колкото вие сметнете за необходимо. Сега вече съгласен ли сте?
— Да. Съгласен.
— Така-а, значи Дик Хънидю играе Глориана.
Двамата мъже вдигнаха чаши за наздравица.
6
Ан го посрещна с грейнало лице. Радостта й, че той живее в нейния дом се смесваше винаги с чувството на облекчение, че се връща здрав и читав, макар и често да позакъсняваше.
Никълъс бе пребродил за втори път кръчмите и публичните домове и тя се безпокоеше за него. Там гъмжеше от всякакви престъпни типове. Бе се захванал с опасно дело, което го отвеждаше в най-долните свърталища, ползващи се лоша слава.
— Има ли нещо ново? — попита тя.
— Нищо особено. В „Антилопата“ един се сети за някакъв едър мъж с червена брада. Но не беше сигурен дали е точно този, когато му показахме. В „Кучето и двуцевката“ стопанката позна лицето на рисунката, но твърдеше, че онзи бил с черна брада…
— Ходи ли пак в „Шапката на кардинала“?
— Да — каза Никълъс и се оживи. — Там новините бяха по-окуражителни. Алис ще излезе скоро от болницата. Пооправила се е и се връща. Вярвам, че ще може да ми разкаже повече за Червенобрадия.
— А Семюъл Ръф?
— Ами и той търси и рови като мене. Все някой ден ще открием нашия човек.
По лицето й пробягна загриженост, тя пристъпи и го прегърна. Желанието й най-сетне да хванат убиеца и да го предадат на съда се примесваше с естествено чувство на страх.
— Ако изобщо го намериш, Ник…
— Не бери грижа, ще го намерим!
— … да бъдеш особено предпазлив, чу ли? — примоли се Ан.
— Не се тревожи, Ан! Въоръжен съм. Червенобрадия няма да ме свари неподготвен.
Той я взе в прегръдките си и я целуна за успокоение.
Сюзън Фаулър вече не живееше в неговата стая, ала той и сега не се прибра веднага там. Отидоха с Ан горе, при нея. Спалнята й беше откъм предната страна на къщата, голяма, ниска стая със солидни мебели, окачени с вкус завеси пред вратите и малък килим върху лъснатия като огледало дъбов под. По стените имаше картини на холандски майстори — спомени от родината на покойния й мъж. И тук, както и в цялата къща, всичко светеше от чистота.
Голямото тежко легло бе меко и удобно и те се любиха дълго със спокойна нежност под чаршафите. Никълъс и Ан рядко оставаха да спят заедно. Нито един от двамата не бе готов за трайна връзка. За такова нещо той бе прекалено независим, а тя пък все още живееше със спомените за щастливия си брак с Джейкъб Хендрик. И двамата се радваха на момента близост и нежност като на някаква рядка наслада, а не като на нещо обичайно и принудително. Така успяваха да съхранят прекрасното чувство за изключителност.
— Ник…
— Спиш ли?