— Наистина! — побърза да потвърди Стийвън Джуд. — И най-лошото е, че все гледа да ни се подмаже, искал да се сприятели с нас, като че изобщо може да става дума за приятелство! Особено пък сега.
— Направо не е честно! — каза Мартин Йоу.
Качиха се в стаята си и веднага зашепнаха като съзаклятници. Тримата често се караха помежду си, но сега се бяха съюзили срещу общия враг. Талис бе пребледнял от злоба, Джуд изгаряше от завист, а Йоу се държеше така, като че е лично обиден. Общото унижение ги свързваше.
Имаше театрални сдружения, които даваха на стажантите си редовна заплата, но в трупата на лорд Уестфийлд не бе така. Като възнаграждение за работата, която вършеха, младите стажанти получаваха храна и квартира, дрехи и редовно обучение по различни умения, необходими в професията. Всички бяха доволни от този ред. Но само докато не се появи Ричард Хънидю. Без сам да знае това, Ричард наруши равновесието в домакинството на Лорънс Файърторн, а и в самата трупа. Сега трябваше да си плати!
— Какво мислите да правим? — запита Талис.
— Ако изобщо можем да направим нещо — каза Джуд. — Сега вече на негова страна са Никълъс Брейсуел и Семюъл Ръф.
— Но и те няма да могат да го опазят — обади се ехидно Йоу.
— Тази роля беше само за тебе, Мартин — каза Талис.
— Зная. И ще видиш, че пак ще я взема.
— И как? — обърна се светкавично Джуд към него.
— Ей сега ще измислим как.
— Не е ли възможно изобщо да го… отстраним? — запита Талис.
— Защо не?
Заговорниците се захилиха самодоволно. Ричард Хънидю витаеше някъде из висините, но ще го накарат да тупне на земята, когато най-малко очаква това… Трябваше да се измисли нещо…
Никълъс Брейсуел издърпа изпод леглото си голям, поожулен вече, облицован с кожа сандък. Като импресарио той трябваше да съхранява ръкописите на всички пиеси, били те стари, нови, поставяни или преработени. Сандъкът с ръкописите беше безценен. При тези кражби на пиеси, дето се ширеха напоследък, всяка трупа знаеше колко е важно да си пази сандъка.
Никълъс го отключи и вдигна капака. Разбъркани пергаменти, рола, разкъсани листове — цялата история на неговия труд за трупата на лорд Уестфийлд, изписана с най-различни почерци, с неговите собствени бележки… Докато се вглеждаше в безбройните суфльорски книги, го връхлетяха десетки спомени, Той бързо избра ръкописа, оставен най-отгоре на купа, и отново затвори сандъка. Внимателно заключи и го бутна отново на мястото му под леглото.
Никълъс се сбогува с Ан и забърза към най-близкия пристан, за да вземе лодка за отвъдния бряг. По Темза, този най-стар и най-оживен път на Лондон, се носеха рояци кораби от всякакъв вид и големина. Никълъс обичаше да гледа това гъмжило, трескавото бързане, плясъка на платната, ярките багри, типичната миризма и вечните подвиквания на лодкарите, които направляваха своите черупки с неизменните викове „Уестуърд хо“ и „Ийстуърд хо“.
Всеки път когато прекосяваше Темза, той виждаше какви ли не интересни и дори невероятни неща, ала гледката към единствения мост, прехвърлен над реката, винаги го изпълваше с възторг. Подпиран от двадесет дъги, мостът представляваше някакъв миниатюрен самостоятелен град, едно невероятно струпване от паянтови къщи с гредоред, надвиснал опасно току над реката. Огромно колело за вадене на вода, от онези, които се строят в Холандия, бе издигнато до първата дъга на моста. То препречваше пътя на водата, тя образуваше тук гневен бързей, но не успяваше да избяга и преливаше в кофите му, които я изкачваха към най-близката сграда. Върху самия мост се открояваше Нонзух Хаус — голяма дървена, богато украсена и скъпа постройка, която бяха докарали с кораби чак от Холандия и я бяха издигнали тук част по част, върху каменните основи.
Една не съвсем приятна гледка се разкриваше над къщата на пазачите на моста — там излагаха на показ главите на екзекутираните предатели, набучени на прътове. Сега Никълъс изброи близо двадесет, очертаващи се срещу утринните слънчеви лъчи. Лешояди кръжеха и се спускаха плавно, да кълват изгнилата вече плът. Лондонският мост бе една от прочутите забележителности в Европа, предизвикващ едновременно възхищение и ужас.
На отвъдния бряг Ник плати на лодкаря, даде му и бакшиш и се отправи към оживената Грейсчърч стрийт. Пред „Главата на кралицата“ го очакваше Роджър Бартолъмю, целият трескаво нетърпение.
— Получих вашето известие, Никълъс.
— Много добре.
— Прочете ли той пиесата ми?
— Да, мастър Бартолъмю. Аз също.
— И какво? — Роджър се въртеше неспокойно, сякаш седеше на разпалени въглени.
— Добра пиеса — похвали го Никълъс в стремежа си да каже нещо добро и да смекчи разочарованието, което щеше да последва. — Има забележителни реплики и много интересни моменти… Морската битка е предадена много сполучливо…