— Много ви благодаря. А какво каза Лорънс Файърторн?
От неговата тежка дума зависеше всичко. За Роджър Бартолъмю това бе последната надежда за кариерата му на драматург. Приемането на пиесата щеше да означава за него живот, отхвърлянето — край.
Никълъс съзнаваше това и се чувстваше отвратително, задето трябваше да нанесе такъв удар на автора. Но единственото нещо, което можеше да направи, бе да посмекчи присъдата на Файърторн.
— Мисля, че и той е видял… възможностите на пиесата.
— А главната роля? — настоя нетърпеливо Бартолъмю. — Успя ли тя да го плени, както предполагах?
— В известен смисъл, сър. Той почувства колко голям е вашият талант.
— Значи ще я постави? — запита поетът с грейнали очи. — Ще ми предложи ли трупата на Уестфийлд нов договор?
— За съжаление, не.
— Какво?!
— Пиесата не е подходяща за нашите намерения, сър.
Роджър Бартолъмю онемя. За него тази пиеса се бе превърнала в някакъв постоянен кошмар, вече не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за деня на първото представление… Бе вложил в творбата самия себе си. Да я отхвърлят означаваше всъщност да отхвърлят самия него.
— Сигурен ли сте, че я е чел? — попита той отчаяно.
— Мога да го потвърдя.
— Направете така, че той да премисли решението си!
— Няма да го направи, сър.
— Но той е длъжен!
— Няма никакъв смисъл, мастър Бартолъмю.
— Напротив, има смисъл! Има смисъл… — изплака Бартолъмю. — Та той няма представа за какво става дума всъщност. Моята пиеса е шедьовър! Негов свещен дълг е да я предложи на публиката.
Никълъс бръкна в кожения мех, който носеше, и извади един от ръкописите.
— Съжалявам! — каза той твърдо и подаде листовете на поета. — Благодаря ви, че ни я предоставихте, но ми е поръчано да ви я върна.
— Оставете ме аз да говоря с мастър Файърторн!
— Това не би било много разумно.
— Защо? Да не би този човек да се страхува от мене?!
— Какво говорите, сър!
— Тогава искам да го чуя от собствената му уста.
— Не ви съветвам, ама никак!…
— Този път няма да оставя вие да ми препречвате пътя! — дръпна се Бартолъмю разпалено. — Определете ми ден и час! Искам да говоря лично с него и не ще позволя на нищо и на никого да ме спре!
Никълъс разбра, че само истината може да го възпре. Опитът му да спести на автора най-лошото се оказа напразен. Сега вече трябваше да говори направо.
— Пиесата ви изобщо не се хареса на мастър Файърторн, сър.
— Това не е възможно! — заяви надменно авторът.
— Забележките му не бяха много ласкави…
— Тук вече аз просто не ви вярвам, Никълъс!
— Мастър Файърторн се насили и прочете няколко сцени, но ги намери напълно безинтересни. Изказа се особено критично за стъпката на стиховете ви. Добре, можете да поговорите с него, щом желаете. Но той ще ви каже същото с много по-остри думи.
Роджър Бартолъмю стоеше като замаян. Отказът сам по себе си бе вече беда, но тези директни оценки на неговата личност и на произведението му бяха далеч по-страшни. Лицето му стана сиво като пепел, устните му затрепериха. Той грабна ръкописа и изведнъж цялата му омраза се насочи към Никълъс.
— Вие ме излъгахте, сър!
— Намерението ми бе само да ви спестя някои неща.
— Вие долно ме заблудихте!
— Изобщо не е имало и най-малък шанс да приемат пиесата ви.
— Естествено, с приятел като вас!
— Ние вече имаме една пиеса за Армадата — каза Никълъс и посочи кожената торба. — Бях ви предупредил.
— Ще ми платите за това! — закани се Бартолъмю. Беше като обезумял от гняв и отчаяние. — Никому няма да позволя да ме унижава по такъв начин, нито на вас, нито на мастър Файърторн, нито на който и да било друг от вашата мошеническа професия. Искам удовлетворение! Бог ми е свидетел, зная как да го получа!
Разтреперан от гняв, той притисна ръкописа към гърдите си, шмугна се край Никълъс и побягна. Импресариото остана загледан след него, докато се отдалечи, а след това погледна към кожения мех, в който носеше текста на „Глориана триумфант“. Ето, две пиеси на една и съща тема се бяха отплатили на своите автори по различен начин… Той отново се почувства дълбоко благодарен за това, че не е автор в един така коварен свят, какъвто е театърът.
Барнаби Гил отначало бе недоволен от решението централната роля в новата драма да се възложи на Ричард Хънидю. Имаше добри впечатления от изкуството на Мартин Йо и смяташе, че по-голямото момче би придало на ролята по-царствено звучене. Едновременно с това той разбираше и желанието на Стийвън Джуд да играе Глориана. Техниката на Джуд се бе подобрила през последните месеци и той направи великолепно ролята на главната героиня в „Любов и щастие“ — една жизнерадостна млада жена. Скулестото възгрубо лице на Джон Талис изключваше неговата кандидатура, ала първите двама бяха сериозни претенденти.