За статута на един станажант-артист нямаше никакви твърди правила. Всяка трупа действаше по своему, но Барнаби Гил възприемаше общовалидния принцип на предимството по възраст. Дори и само по тази причина Ричард Хънидю би трябвало да отпадне. Тримата други младежи имаха право да бъдат избрани преди него. Гил бе изтъкнал този аргумент на срещата с колегите си.
Лорънс Файърторн изкара тежката си артилерия. Бе успял вече да спечели на своя страна Едмънд Худ и останалите участници, така че всъщност решението бе взето. Гил можеше само да поиска неговото несъгласие да се запише в протокола и да засипе другите с мрачни предсказания, че това е грешка, за която скъпо ще платят…
— Чудесно, Дик!
— Благодаря, сър.
— Ти имаш вродена грация.
— Просто искам да ме харесат, сър.
— И успяваш, момчето ми. Не се опитвай да ме убедиш в противното…
Колкото повече наблюдаваше Ричард, толкова повече Гил се убеждаваше в необикновената му актьорска дарба. Момчето имаше звънък глас, добра стойка, използваше умело жестовете си. С очите на танцьор Гил се удивляваше на добре премерените му изящни движения. Ала най-важното от всичко бе, че момчето бързо свикна да се движи и съвършено естествено в пищните женски тоалети, един изключителен успех. Може би щеше да се окаже, че избирането на Ричард Хънидю е истинска сполука. А Гил беше последният човек, който би се въздържал да признае, ако е така.
Трупата на лорд Уестфийлд бе наела една от големите зали в „Главата на кралицата“, за да могат да започнат своевременно репетициите. Барнаби Гил уреди работата така, че да размени няколко думи с момчето в една от паузите.
— Харесва ли ти, Дик?
— Много, сър.
— Играл ли си досега кралица?
— Никога, мастър Гил. Това е голяма чест за мене.
— Знае ли човек! — подразни го Гил дружелюбно. — Ти май си по-красив дори и от нашата велика Глориана…
— О, не! — възкликна момчето сериозно. — Никой не е по-красив от нея сър. Мисля, че нашата кралица е най-прекрасната жена в целия свят.
Гил съзря възможност да блесне пред момчето и веднага се хвана за думите му:
— Така е — каза той нехайно. — Нейно величество неведнъж е благоволявала да одобри моето актьорско майсторство…
Ричард зяпна.
— Вие сте се срещали с нея?
— Играл съм много пъти пред двора.
В действителност представленията в двореца бяха само две, и то преди много години, но Гил спести тези подробности. Той не спомена за истинските си чувства към кралица Елизабет. В повечето случаи жените предизвикваха у него някаква неловкост, ала Нейно величество го бе притеснила много повече.
Както повечето й поданици Ричард Хънидю мислеше за нея с нямо възхищение, ала Гил — по-взискателен и безкрайно наблюдателен — се бе доближил до кралицата достатъчно, за да разбере, че тя не е нищо друго, освен една жена на средна възраст с червеникавожълта перука, черни зъби и навика да плеска с дебел пласт червена креда всички части на тялото си, които не са скрити от дрехите. Кралица Елизабет беше един движещ се гардероб. Под пищните ярки рокли беше скрит цял арсенал от телове, банели и подплънки, които създаваха царствената й фигура. Джил признаваше, че тя е впечатляваща гледка, но посърналата вече красота не бе в състояние да грабне сърцето му.
— Ще играе ли нашата трупа пак някога в двореца? — попита прехласнато Ричард.
— Да се надяваме. Трябва само да ни поканят.
— Сигурно е ужасно вълнуващо да играеш пред Нейно величество…
— Разбира се. Аз бях като зашеметен, Дик.
— Вие представихте вашето танцово интермецо, така ли, мастър Гил?
— О, и фехтовка. Учил съм при голям майстор. Разбирам от фехтовка много повече от мастър Брейсуел. За тебе няма да е зле да идваш да се упражняваш с мене отсега нататък.
— Но Никълъс ме научи на страшно много неща.
Момчето се колебаеше. Тази усмивка на любящ чичо го притесняваше. А и все пак дължеше лоялност на Никълъс.
— Можеш да дойдеш довечера при мене — покани го Гил. — Ще опитаме.
— Това няма да е възможно! — прекъсна го рязък глас.
— Вас никой не ви пита, сър! — отвърна гневно актьорът.
— Тази вечер Ричард ще бъде при мене — обясни Семюъл Ръф. — Ще работим с рапира.
Ричард се изненада от тези думи, ала бе благодарен, че някой ги прекъсна. Семюъл Ръф отново му се беше притекъл на помощ. Но Барнаби Гил съвсем не споделяше облекчението на момчето.