— Нима съм била жестока? — изви тя очи най-невино.
— Непоносимо жестока.
— И още несправедлива, така ли?
— Ужасно несправедлива.
— Мисля, че имах основание, Лорънс.
— Назови го най-сетне!
— Имаше… Беше ми подшушнато…
— Хайде, играй с открити карти! — настоя гневно той. — Някой е искал да ми напакости, да те настрои срещу мене. Срещу мен, който винаги съм бил олицетворение на верността!… Подаръкът ми го доказва.
Тя докосна устните му с целувка на благодарност и се взря отново в съдържанието на кутйката. Висулката беше малка, овална, обсипана с полускъпоценни камъни. Слънчевите лъчи, падащи през прозореца, ги караха да искрят.
— Може ли да го сложа, сър?
— Той е за тебе, Марджъри.
— Ще върви на тафтяната рокля…
— Ще ти стои добре, каквото и да облечеш. — Той си спечели още една целува. — Стой мирна да закопчая верижката…
Марджъри Файърторн застана пред огледалото, докато той сложи накита около шията й. Бе възхитена от подаръка, изненадана, трогната — не го бе очаквала, а вече мислеше, че не го и заслужава. Никой съпруг, който е бил измъчван от жена си, както тя го бе измъчвала, не би направил такъв скъп подарък, освен ако не е луд от любов…
Той се притисна към гърба й и потърка брада в косите й. Очите им се срещнаха в огледалото.
— Харесва ли ви, мадам?
— Чудесен е, сър.
— Просто дреболия — извини се той. — Ако бях по-богат, щяха да са перли и диаманти. — Той отново я притисна към себе си. — Значи ви харесва?
— О, ще го пазя и ще си го гледам.
— Третата целувка беше по-пламенна. Именно тя му даде време да измисли някаква причина подаръкът да не остане у Марджъри. В неговата пиеса този медальон трябваше да краси шията на Глориана, кралицата на Албион.
— Закопчай ми верижката, Лорънс. Искам да го понося още сега!
— Боя се, че няма да стане.
— Защо?
— Закопчалката заяжда. Ще трябва да се поправи. Но ти не се безпокой… — Той свали накита. — Ще я взема още сега и ще я занеса на поправка.
— О, никак не ми се иска да се разделям с медальона!…
— Ще стане много скоро.
— Вземете верижката, сър, но ми оставете поне висулката.
— Съжалявам — отсече той и хлопна капачето на кутийката. — Не е възможно. Медальонът е така прикачен към верижката, че не може да се сваля. За сигурност, нали разбираш.
Едно последно, много леко облаче засенчи погледа й:
— Лорънс…
— Да, съкровище?
— За мене ли си купил подаръка?
При това убийствено подозрение той придоби той сломен вид, че тя веднага оттегли въпроса си и го обсипа с извинения. В техния напълно непредсказуем брак моментите на сдобряване винаги бяха най-сладкото нещо. Мина цял час, преди той да стане, да се облече и да тръгне. Идеята с този медальон се оказа безценна!
Марджъри му помаха през прозореца и се хвърли с удвоени сили в домакинската работа. След бурята бе настъпил слънчев покой. Беше прекарала черни дни, за да получи сега един любвеобилен, просто преобразен съпруг!…
А преобразеният съпруг в това време бързаше към дома на Едмънд Худ, за да провери дали е готов друг един подарък, за друга една дама. Разтреперан от вълнение, той зачете поръчаните четиринадесет стихчета.
— Реших, че най-добре да е сонет — каза Худ.
— Вие сте надминали себе си, Едмънд!
— Наистина ли?
Сонетът бе възхвала на лейди Розамунд Варли. От „лейди“ и Роуз поетът беше изплел очарователна игра на думи. Нямаше сила, която да спре самотния ловец Лоръс Файърторн, щом хукнеше след плячката си! За тази цел бе готов да използва целия свят. Ето, Худ му беше написал сонета, сега трябва да намери своя пратеник-вестител!
— Отивам да потърся Никълъс Брейсуел.
„Завесата“ се намираше в южния край на Холиуел Лайн, оттатък Шордич, в местност, която някога е била притежание на монасите от Холиуел. За пуританите, които се бяха обявили срещу безбожието и покварата на театъра, присъствието на „Завесата“ бе истински грях, и то на осветена някога земя. Никълъс Брейсуел, който умееше да гледа философски на нещата, намираше забавно това смешение между възвишено и земно, в което, според него, бе и същината на театъра.
В един от редките си свободни следобеди Никълъс дойде в „Завесата“, за да гледа едно от представленията на трупата на лорд Банбари. Не му бе толкова до играта на артистите, с които бяха непрекъснато в съперничество. Искаше да види новата постановка на „Бог е на страната на флотата“. И тук ставаше дума за славната английска победа, но възхвалата бе що-годе замаскирана, като действието бе пренесено в миналото столетие и се развиваше във Венеция. Никълъс искаше да види как е решена морската битка, дали не може да отнесе някои полезни хрумвания за постановката на „Глориана триумфант“.