Хубавото време доведе много зрители в „Завесата“. Галериите бяха претъпкани, всяко възможно местенце бе заето от правостоящи.
Театърът представляваше голяма кръгла сграда от дърво, напомняща арена за бой с бикове. По цялата окръжност се виеха три реда галерии, покрити със сламени навеси, така че само средата на арената бе под открито небе. Четириъгълната сцена се намираше в центъра й, вдигната високо над партера, и имаше голям отвор на пода, покрит с капак. Над част от сцената бе прострян голям балдахин, поддържан от четири масивни колони. Една права стена отзад скриваше извитата дъга на арената. От двете страни на тази стена имаше врати, през които влизаха и излизаха актьорите. Непосредствено зад нея се намираше гардеробиерната.
На половината от височината на тази задна стена се вдаваше ниша, в която също имаше места за зрители. Тази ниша се закриваше от завеси, така че при нужда също можеше да се присъедини към обема на сцената. Никълъс предположи, че там именно ще е палубата на един от военните кораби. Над гардеробиерната бяха местата за оркестъра, а над тях се издаваше балкон, от който тромпетистите обявяваха началото на представлението. Оттам спускаха и знамето, знак че спектакълът тече.
След „Главата на кралицата“, където всичко трябваше да се строи и приспособява, за Никълъс бе удоволствие да се намира в истински театър. Плати два пенса за стол без тапицерия на втора галерия и се настани удобно, за да се наслади на представлението. Търговците, шумни и пъргави, предлагаха всякакви храни и напитки. Правостоящите зрители започваха вече да нервничат. Целият театър вибрираше от нетърпеливо очакване.
Никълъс видя в залата дук Банбари. Заобиколен от напети придворни и хубавици, той седеше в една от „лордските ложи“, непосредствено до сцената. Банбари бе закоравял стар развратник с розово лицеи пухкава къдрава брада и видът му отговаряше напълно на всеизвестните му навици на сладострастен козел. Облечен като светски денди по последна дума на модата, той бе пристигнал в корсет, с жакет и панталон в крещящи цветове. Високата му шапка бе украсена с пера, забодени с диамантена брошка. Ръката му, облечена в ръкавица, държеше моден бастун със сребърна топка, който лордът капризно размахваше ту нещо да посочи, ту да побутне някого.
„Бог е на страната на флотата“ се оказа незначителна, скучна пиеса. Имаше немалко приемливи идеи, които обаче бяха зле свързани в едно цяло. Човек добиваше чувството за някакво лекомислено разточителство. Трупата на Банбари играеше с полагащата се за случая енергичност, но още преди края на първо действие сред правостоящите се разнесоха подсвирквания. Хората гледаха с интерес само дуелите и танците.
Джайлс Рандолф безспорно владееше сцената. Беше едър и представителен, почти красив, човек с впечатляващо сценично присъствие, който пропрекаляваше с внушителния си глас. Беше облечен така разкошно, че не би трябвало да се опасява от едно сравнение с патрона на трупата. Но като английски морски капитан, плаващ под венециански флаг, някак си не беше особено убедителен.
В държането на Джайлс Рандолф имаше някаква агресивност. Може би се дължеше на тези негови италиански черти или на жестовете му, издаващи лукавство и притворство — във всеки случай не успяваше да внуши героика и величавост. Рандолф беше в стихията си, когато трябваше да представи коварни кардинали или политици-лицемери. В една от последните си пиеси, например, той се бе оказал блестящ в ролята на брадат разбойник, посветил се на отмъщение. Но днес не му вървеше. Уж притежаваше всичко необходимо за един властен и авторитетен морски вълк с гръмлив глас, но изглеждаше склонен по-скоро да покоси с отрова враговете си, отколкото да ги сломи и подчини с огъня на оръдията.
Въпреки това дамите от публиката полудяха от възторг и премалели слушаха дълбокомислените му монолози. Никълъс Брейсуел не беше чак толкова възхитен. Реши, че избирането на Рандолф за тази роля е несполука. Тук липсваше страстното вдъхновение на Лорънс Файърторн, а ролята изискваше точно това.
Виж, затова пък морската битка бе решена чудесно. Под умелото ръководство на техния импресарио цяла армия сценични работници успяваше да извърши невероятното. Джайлс Рандолф стоеше на „горната палуба“ — балкона над сцената, държеше в ръка далекогледната тръба и коментираше бойните действия на своята флота. Самата сцена се бе превърнала в палуба с оръдия, дори бяха докарали истински малък топ.