Сигнали за тревога, ревове, заповеди, писъци — врявата беше наистина страхотна. В това време биеха барабани, тромпети цепеха въздуха, взривове, сигнални ракети, огньове… Моряците по палубата залитаха, подхвърляни от морското вълнение, докато корабът им пореше вълните, търсейки подветрената страна на врага. Зад сцената се разнасяха невероятни шумове — чуваше се плисъкът на морето, бурно и бучащо. Някой чукаше бясно — истински гръмовержец — по ламаринени листове…
Никълъс одобри най-вече три от ефектите. По сцената валяха истински гюлета, изстрелвани сякаш от вражеските оръдия. Малката мачта, която бе придържана изправена от един моряк-исполин, внезапно изскърца и падна, като затисна неколцина моряци под себе си. А накрая — за огромно удоволствие на публиката — дори гръмнаха с топчето, оглушавайки зрителите, за да имат чувството, че действително са на морска битка.
Публиката аплодираше възторжено. Рандолф поведе напред актьорите, за да се поклонят, отново и отново. Но се чуха и подсвирквания откъм правостоящите. Тази смесена реакция съвсем не смути главния изпълнител. Той благодареше с ръка на гърдите, с широки театрални жестове, докато някои от колегите му поглеждаха обезпокоени към зрителите от евтините места. Едно бе ясно: „Бог е на страната на флотата“ надали щеше да се превърне в част от постоянния репертоар на трупата на лорд Банбари.
Хората се източваха бавно. Никълъс поизостана, не му се искаше да се блъска. Докато седеше на освободилата се вече скамейка, той продължаваше да гледа сцената, припомняйки си цялото действие. Отбеляза си няколко трика, като реши, че и той ще трябва да използва дупката с капак в своята версия на битката.
Изведнъж вниманието му бе привлечено от нещо, което го накара моментално да забрави пиесата. Сценичните работници вече разчистваха декорите и започнаха да метат сцената. Един от тях си говореше с някакъв набит човек от публиката. Виждаше се, че са приятели. Никълъс моментално позна човека. Беше Бенджамин Крийч от трупата на лорд Уестфийлд.
Никълъс Брейсуел бе решил да дойде в „Завесата“, защото точно този следобед в „Главата на кралицата“ се правеха пробите на костюмите. Външното великолепие бе нещо твърде важно за всяко представление не се жалеха сили да се направят такива костюми, които да накарат простолюдието да затаи дъх, а и да могат да се мерят с облеклото на елегантните благородници-театрали. В новата ми постановка Крийч трябваше да се появи в три различни костюма, два от които искаха много работа. Точно днес присъствието му в „Главата на кралицата“ бе наложително!…
Затова импресариото бе колкото изненадан, толкова и ядосан, че актьорът не се беше явил на пробата на костюмите. Крийч се провиняваше не за първи път. Слабостта му към кръчмите бе всеизвестна, много пъти вече бе закъснявал за репетиции, не можейки да се пребори с махмарлука си. Често се налагаше Никълъс да го глобява за неговата неточност и Крийч не скриваше неприязънта си.
Нещо обикновено бе платените работници във всяка тетарална трупа да постъпват и да напускат по свое желание, ала Никълъс бе убедил Файърторн да даде постоянна работа на известна малка част от актьорите. Това бе от голямо значение за сплотеността и стабилността на трупата. Към това основно ядро можеха да се привличат нови актьори, ако съответната пиеса изискваше по-голям състав, Файърторн се бе убедил в предимствата на това решение. А и много артисти предпочитаха да работят там, където им се предлагаха дългосрочни договори. Имаше и още нещо — и това бе решаващият аргумент за Лорънс Файърторн — срещу получената сигурност актьорите се съгласяваха и на по-ниски заплати.
Бенджамин Крийч спадаше към това постоянно ядро на трупата. Беше снажен, набит мъж с малко заядлив нрав, но беше добър актьор, с две големи предимства — имаше чудесен глас и можеше да свири почти на всички струнни инструменти. Един актьор-музикант беше истинско съкровище, особено при турнетата, когато трупата можеше да си позволи да пътува само с най-незаменимите хора. Крийч получаваше много по-малко пари, отколкото заслужаваше, и това беше причината Никълъс понякога да си затваря очите пред неговите вечни запои.
Междувременно публиката беше изпразнила театъра, появи се импресариото на Банбари, за да види докъде са стигнали работниците. Като видя Крийч, той се приближи и сърдечно се ръкува с него. Започнаха оживен разговор. Единият явно разказваше нещо смешно, актьорът го бутна развеселен по рамото…
Някакъв спомен се мярна в главата на Никълъс Брейсуел. Последния път, когато видя Крийч да блъсва някого, това беше направено съвсем не на шега. Тогава се бе наложило Никълъс да се втурне между двамата настръхнали за бой петли, за да ги разтърве… Сега той видя онази сцена в съвсем нова светлина. Тогава Бенджамин Крийч се бе сбил с Уил Фаулър.