Лейди Розамунд Варли се нагласи удобно в креслото си до прозореца и отново зачете сонета. Беше изящен, с остроумна игра на думи. Стихотворението не беше подписано, но отдолу с артистичен замах бяха прибавени думите „Любов и фаталност“. Първите им букви бяха удебелени и богато украсени, така че не и бе трудно по инициалите му да идентифицира изпращача — Лорънс Файърторн. Тя се усмихна доволно.
Щастието от край време бе нейн верен спътник. Един богат и твърде влюбен съпруг я бе накарал да забрави, макар и за кратко, разликата от тридесет години във възрастта им, а след това — колко благородно от негова страна — се бе оттеглил заедно с подаграта, корсета и гаснещата си похотливост. Лейди Розамунд беше свободна да търси удоволствия другаде. И тя го правеше без сянка от угризение, превърнала се в опитна куртизанка. Красотата и чарът й бяха в състояние да завъртят главата на всеки мъж, да го превърнат в играчка на безмилостните й ръце.
Скандалните историйки около нея нямаха край. Повечето от поклонниците й бяха все хора от двора — дукове, лордове, рицари, посланици на чужди държави… Но Лейди Розамунд имаше непреодолима слабост към актьорите. Очароваше я техният начин на живот. Те криеха в себе си не само бурни чувства, но и някаква заплаха… Бяха от гражданското съсловие, но в една-единствена нощ можеха да се превърнат в крале, в приказни герои, които грабват сърцата на публиката. Лейди Розамунд охотно се оставяше да бъде заслепена от измамния блясък на театъра.
Тя отново спря очи на сонета. Разбира се, не повярва нито за миг, че Файърторн го е написал лично, но нима това имаше значение? Самият факт, че го е поръчал и изпратил, вече го превръщаше в негов автор. Чувстваше се поласкана. Един изключителен мъж, чиято слава растеше с всяка нова пиеса. Нямаше роля, с която той да не може да се справи. Дори и с онази, която тя бе избрала да Играе в живота й.
Дамата отиде до малката маса, дръпна едно от многобройните чекмедженца и мушна сонета вътре — при безчет други стихотворения, писъмца и сувенири. Лорън Файърторн попадна в отлична компания.
Лейди Розамунд пристъпи до прозореца и се загледа долу в Темза. Разкошната й къща се намираше на една ивица край брега, която наричаха Стренд. Преди разпускането на манастирите тя е била градската резиденция на един от епископите. Розамунд често се опитваше да си представи какво ли е ставало в спалнята, която тя сега обитаваше. Дори се шегуваше, че всъщност усърдно спомага за очистването на къщата от духа на католицизма.
Леко почукване на вратата прекъсна мислите й.
— Влезте! — разреши тя.
На вратата с лек реверанс застана камериерката й.
— Шивачът ви е долу, лейди Варли.
— Доведи го веднага!
Идваше точно на време. Лейди Розамунд искаше да му поръча нещо специално. Беше уверена, че тази нова рокля ще й помогне да зашемети окончателно Лорънс Файърторн.
Ричард Хънидю бе твърде неопитен и наивен, за да усети какво му се готви. Когато останалите стажанти започнаха да се държат почти приятелски, той помисли, че това е проява на истинско другарство, а не само трик, за да приспят вниманието му. Въпреки всички номера, които му бяха погаждали досега, той се надяваше да започне да се разбира с тях и да забравят миналото, фактът, че му бе оказана честта да играе Глориана, не го бе направил нито самомнителен, нито арогантен, съзнаваше своята неопитност и би потърсил съвета на връстниците си, стига да бяха в добри отношения. Може би сега моментът бе назрял. Те бяха станали много грижовни и мили с него.
— Лека нощ, Дики!
— Лека нощ, Мартин.
— Да ти дам ли моята свещ да си светнеш нагоре по стълбите?
— Не благодаря, ще се оправя.
— Приятни сънища тогава.
— Благодаря ти.
Ричард отиде да каже лека нощ и на Марджъри Файърторн. Седнала в люлеещия се стол до огнището, тя продължаваше да си мисли за своя медальон.
Щом Дик излезе Мартин Йоу изгледа напрегнато другите момчета. Джон Талис се разхили, а Стийвън Джуд само кимна многозначително. Тримата бяха станали страшно сплотени напоследък.
— Сигурен ли си, че ще задейства? — запита Талис.
— Разбира се — отвърна Йо. — Най-хубавото е, че никой няма да може да ни обвини. Ето, седели сме си в тази стая, когато е станало.
— Всички освен мене — добави Джуд.
— Да, обаче ти беше през всичкото време с нас! — ухили се хитро Йоу.
— Разбира се, Стийвън! — окуражи го Талис. — Ние двамата сме свидетели, че си бил тук през цялото време.