— Какво имате предвид?
— Къде го видяхте?
— Видях го да разговаря с някои от техните хора.
— Ами ето ви и отговора! Не иска да си признае.
— Какво да си признае?
— Нямах намерение да го споменавам, мислех, че знаете. Но явно не е така. — Ръф погледна към Крийч. — Бен Крийч работеше известно време за лорд Банбари.
— Така ли?
— Ами да. Бяхме заедно там.
Докато в гардеробиерната обсъждаха бъдещето на Крийч, в една стая на горния етаж бъдещето на Ръф висеше на косъм. Не минаваше репетиция на трупата, без Барнаби Гил да вдигне скандал. В момента влагаше цялото си актьорско майсторство в поредната свада. Едмънд Худ понасяше всичко стоически, ала Лорънс Файърторн беше побеснял. Той търчеше като луд из стаята, всичко в него вреше и кипеше.
— Той изобщо не е подходящ за трупата.
— Но защо? — попита Худ.
— Защото аз го казвам, сър.
— Но това не е достатъчно, Барнаби.
— Този човек няма никакво отношение към работата.
— Възразявам — каза Худ. — Семюъл Ръф е може би единственият ни служител, който се отнася съзнателно към задълженията си. Сериозен е и чудесно се сработва с трупата.
— Да се маха!
— И защо, моля?
— Защото не мога да го понасям.
— Той ще се зарадва да го чуе — намеси се Файърторн с хитра усмивчица. — Хайде, Барнаби, не си струва да говорим за такива смешни неща!
— Аз настоявам той да бъде уволнен.
— Това е просто някаква глупава приумица!
— Говоря съвсем сериозно, Лорънс. Той се опълчи срещу мене и трябва да си плати.
— Защо не го извикате на дуел? — предложи най-невинно Худ.
Гил изтри усмивките от лицата им, като вдигна един стол и го стовари с все сила на пода. Ноздрите му трепереха, въртеше очи като кон в подпалена конюшня.
— Трябва ли да ви напомням колко много ми е задължена трупата? — започна Гил. — Въпреки всички превъзходни предложения аз останах верен на Уестфийлд. Колко други трупи са ме канили, отказвах всеки път, защото смятах — а ето че съм се лъгал — смятах, че тук съм нужен и ценен…
— Тия приказки вече сме ги чували — прекъсна го Файърторн, разтреперан. — Все едно и също!…
— Говоря сериозно, Лорънс. Той трябва да се махне.
— Но защо, за бога?! Защото ви бодна с онази проклета флорета?
— Защото ме изнервя.
— О, вас всеки ви изнервя, Барнаби! Значи ли това, че всички трябва да напуснем?
— Оставете шегите, сър. Работата е сериозна.
— Тогава и аз ще говоря сериозно — обяви Файърторн и застана мирно, стиснал ръце в юмруци. Очите му фиксираха дребничкия Барнаби. — И двамата знаем какво се крие зад цялата тази работа. Младият Дики Хънидю.
— Мерете си думите, Лорънс!
— Точно това правя, и то заради момчето. — Файърторн вдигна предупредително пръст. — Не съм от хората, които си пъхат носа в личния живот на другите. Живей и остави и другите да живеят, така казвам аз. Но има едно правило в нашето малко общество, което трябва да се спазва, Барнаби, и вие го знаете не по-зле от мене! Разбирате ли ме?
— Да.
— Със стажантите по никакъв начин!…
— Това няма нищо общо със случая, Лорънс.
— Казах, каквото имах да кажа, сър.
— Искам да се присъединя изцяло към неговите думи — обади се Худ. — По въпроса за Семюъл Ръф вие сте абсолютно без подкрепа. Всички останали са доволни от него.
Барнаби Гил беше страшно обиден. Отиде бавно до вратата, отвори я, изправи се в цял ръст и вложи в гласа си цялото презрение, на което бе способен:
— Не желая да споря по този въпрос.
— А досега какво правихте? — подигра го Файърторн. — Спорихте. И то само колкото да се намирате на работа.
— Изборът е съвършено прост, господа — каза Гил.
— Изборът?
— Или той ще си върви, или аз!
И той драматично затръшна вратата след себе си.
Джордж Дарт бе потънал в мрачни мисли за своята жалка участ. Тъй като бе най-младият и най-незначителният сценичен работник, все на него пробутваха най-долната работа, всеки в трупата можеше да го командва. Но най-много мразеше, когато го изпратеха да разлепва афиши из целия град. Отвратителна работа! Кучетата лаеха по него, хлапетата го дразнеха и му се присмиваха, търговците го ругаеха и пъдеха, пуританите бърчеха носове, крадци се навъртаха наоколо му, сводници му додаваха най-безсрамно… Чувстваше се напълно безпомощен.
Сегашната му задача го изправи пред нов проблем. Натоварен с цял куп афиши за „Глориана триумфант“, току-що излезли от печатницата, той пое по трънливия си път из Чипсайд, като използваше всеки стълб и всяка ограда за своята цел. Едва си пробиваше път, буквално трябваше да се бори за всеки сантиметър през гъмжилото на пазара, нещо твърде трудно, като се има предвид дребния му ръст. Най-сетне Джордж Дарт закова и последния плакат пред „Момичето и свраката“.