Тръгна да се прибира, все още окайвайки наум тежката си съдба. Непрекъснато го разкарваха насам-натам. Все тичаше за някъде, вечно бе на път между две места, нямаше спиране. Просто не го оставяха да се задържи някъде, да бъде в центъра на онова, което става. Като че ли се беше родил разносвач! Всяко пристигане означаваше вече и тръгване, всяко спиране беше само колкото да получи указания за следващата цел. Като да беше пощенски гълъб… Обсъден вечно да хвърчи…
Самосъжаленията му бяха пресечени като с нож. Свърна по една от уличките, по които беше накачил вече сума плакати. Повечето от тях бяха изчезнали, останалите бяха нацапани с някаква боя. Джордж Дарт изстина при мисълта, че ще трябва отново да идва с куп афиши.
Докато се озърташе из потока хора му се стори, че наоколо гъмжи от подозрителни злодеи. Всеки един от тези минувачи можеше да е съсипал целия му труд…
Джордж Дарт се разрева. От другата страна на улицата един млад човек го наблюдаваше. Мъжът се усмихваше самодоволно. Беше Роджър Бартолъмю.
Стажантите продължаваха да недоумяват. Представа нямаха как са могли да се откъртят целите греди в таванската стаичка, чудеха се кой може да го е сторил… И дали беше само глупава шега? Дали не бе направено нарочно, за да бъде осакатен Ричард Хънидю? Или може би някой искаше тях да злепостави? Да ги въвлече в нещо много по-сериозно от скроената пакост. Защото ако Ричард беше тежко ранен или дори убит подозрението щеше да падне върху тях…
Стана така, че щастливата случайност, която бе спасила Дики, всъщност помогна и на тях. Марджъри Файърторн им се накара, ала те можеха с чисто сърце да се закълнат, че не те са прерязали гредите около таванското прозорче.
Мартин Иоу, Джон Талис и Стийвън Джуд бяха зачеркнати от списъка на заподозрените. Но техният проблем си оставаше: Ричард Хънидю щеше да играе Глориана…
Момчетата проклеха онзи, който се бе възползвал от първоначалния им план, и се заеха да измислят нещо ново. Сега обаче работата щеше да е опечена. Изпълнение — следващия ден, място на действието — двора на „Главата на кралицата“.
— Страхотен дорест жребец! — каза Йоу възхитен и се облегна на вратата на конюшнята. — Ела да го видиш, Дик!
— Наистина! — надзърна вътре Ричард. — Прекрасно животно. Колко е лъскав само!
— Да му се прииска на човек да го яхне. Да го пояздим ли?
— О, с удоволствие, Джон, но не умея да яздя. Чий е?
— Представа нямам — каза Тилис и метна поглед към Йоу. — Сигурно е пристигнал снощи.
Йоу бе видял стройния дорест жребец, когато пристигаше вчера следобед, а бе и чул какво нареди ездачът му на конярите.
Сега вече нямаше начин Дик да не падне в клопката!
На прозореца на стаята за репетиции бе застанал Стийвън Джуд. Той им даде знак, че Никълъс Брейсуел и Семюъл Ръф са заети, ангелите-хранители на Ричард този път нямаше да могат да му се притекат на помощ.
— Май че е гладен — каза Йоу.
— Ето ти една ябълка, дай му я — каза Талис и измъкна плода от джоба си. — Хей, Дик, дай му я!
— Не смея, Стийвън!
— Няма да те ухапе! Сложи я на дланта си и му я подай. Ето така. — И той разпери длан. — Хайде де!
— Страх ме е, Мартин.
— Конете обичат ябълки. Дай му я.
Бяха толкова настойчиви, че Дик най-сетне се престраши. Йоу открехна вратичката на клетката и влезе няколко крачки заедно с Дик. Жребецът се дръпна към отсрещната страна на бокса, заби глава в празната ясла и обърна лъскавата си задница към тях.
Ричард се приближи колебливо, с протегната напред ръка. Животното започна да бие леко с копито в шумящата слама. Ричард не забеляза, че Йоу излезе от бокса и затвори вратичката, сега Ричард Хънидю бе вече сам с огромния жребец.
— Дай му ябълката, Дик! — подвикна Йо.
— Дръж я под муцуната му — додаде Талис.
— Хайде бе, човек!
Докато Ричард бавно протегна разтреперана ръка, конят вдигна рязко глава, белна очи, присви уши назад и силно изцвили. Лъскавата задница блъсна момчето толкова силно, че то политна и заби глава в сламата. Конят се изправи на задни крака и само миг след това светкавицата на копитата му удари на педя от Ричард. Вдигна се облак прах и слама.
Мартин Йоу бе разочарован, ала Стийвън Джуд се почувства по-скоро объркан — странно, но колкото и да му се искаше приятелят му да играе Глориана вместо Ричард, мисълта че някакъв кон може да убие Ричард Хънидю никак не му харесваше…
— Хей! — изкрещя конярчето и дотича уплашено към тях.
— Дик искаше да му даде ябълка — обясни Йоу.