Конярчето отвори вратичката на клетката, хвана Ричард и го извлече навън. Изправи го на крака и го разтърси гневно:
— Защо го направи, глупако?! Този кон приема храна само от господаря си. Да те убие ли искаш!
Ричард Хънидю стана аленочервен и припадна.
Лейди Розамунд Варли винаги искаше невъзможното и не мирясваше, докато не го получи. След като съобщи на шивача какво желае, човечецът се опита да възрази и да помоли за малко повече време. Но тя не отстъпи. Ако желае да я запази като клиентка, да бъде така добър да изпълнява поръчките й. За кой ли път невъзможното стана възможно. В уречения ден шивачът пристигна с помощничките си във Варли Хауз. Лейди Розамунд остана възхитена от работата му, ала бе научена, че лакеите не бива да се хвалят. И започна да му намира кусури.
— Бях казала панделките да са три инча дълги.
— Четири инча, лейди Варли! — поправи я със страхопочитание той.
— И яката трябваше да е батистена…
— Вие казахте от камбрик, лейди Варли. Но можем да я сменим, разбира се.
— Тук горе ми е широка.
— Нали момичетата затова са тук! Веднага ще я стеснят.
Шивачът бе едър, любезен мъж, но изглеждаше някак смален от това вечно навеждане и кланяне. Отвратителният му навик непрекъснато да потрива ръце правеше държането му още по-мазно. Съгласяваше се с всяка забележка обещаваше веднага да поправи грешката си.
— Искам отново да я премеря — обяви клиентката.
— Но след като не отговаря на вашите желания, лейди Варли…
— Чакайте тук!
Тя се оттегли с две камериерки в стаята си, където я съблякоха и й помогнаха да облече новата рокля. Върху ленената риза пристегнаха корсет с банели от китова кост, около бедрата й се полюляваше кринолин, който щеше да придаде красива форма на пищните поли. Отгоре навлякоха множество фусти, захванати към прилепналия корсаж от царскосиньо кадифе, избродирано със злато. И отгоре вече идваше роклята, също от кадифе, но малко по-тъмно, за да има контраст.
Косата на лейди Розамунд бе боядисана в златисто-червен цвят, подредена в изкусна фризура по последната мода — дръпната назад и вдигната в златна корона от къдрици, падащи над челото. Твърдо колосана кръгла плисирана яка обрамчаваше бледото й красиво лице. Няколко скъпоценности, парфюм, шапчица, ръкавици и фини обувки допълваха тоалета, за да сътворят едно неповторимо, изящно творение. Беше помислено за всяка дреболия, за най-малката подробност.
Високите огледала, стигащи почти до тавана, й позволяваха да се види от всички страни. Лейди Розамунд направи все пак няколко забележки, но видимо беше доволна. Докато се разхождаше гордо из стаята, тя отново се сети за предишния собственик. „И епископът не би ми устоял…“
Тя се спусна по стълбите, позволи на шивача и на помощничките му да я отрупат с комплименти, след това плесна с ръце и ги освободи.
— Оставете ми сметката си.
— Да, лейди Варли.
— Съпругът ми ще ви заплати, когато има време.
Останала сама, тя се втурна към най-близкото огледало. Роклята беше истински шедьовър на шивашкото изкуство. Нямаше търпение да я облече и да се появи с нея в „Завесата“. Файърторн ще бъде зашеметен…
Едмънд Худ стоеше до прозореца на залата за репетиции и гледаше мрачно към вътрешния двор. Напрежението на творческата работа го бе изтощило както винаги, чувстваше се направо смазан. „Глориана триумфант“ беше безспорно чудесна драма, ала предназначението й бе да удвои славата на Лорънс Файърторн и да подпомогне любовта му. За Худ щеше да остане само една многословна благодарност и някоя дребна роля в четвърто действие… Чувстваше, че злоупотребяват с него. Дарбите му се поставяха в услуга на други хора. Най-красивият сонет, който бе написал от години насам, беше присвоен от друг човек. Беше му болно. Той тихичко редеше стиховете на сонета. Колко би искал този сонет да накара някоя жена да се влюби в него!… Ето, от месеци вече не се е влюбвал. Душата му вехнеше и гинеше без сладката мъка на любовта…
За Едмънд Худ тръпката на любовното ухажване беше най-върховното преживяване. Той бе романтик до мозъка на косите си, за него нямаше нищо по-възвишено от сладката отдаденост на едно чувство, от безрезервното обожание на любимата.
О, той съвсем не беше като Файърторн! За този порочен сладострастник беше важно самото завоюване, там той влагаше главните си усилия. Худ бе готов на всякакъв компромис. Би се съгласил да има и любима, която да не е от благородно потекло като лейди Варли. В момента беше толкова потиснат и обезверен, че би приел всяка жена, само любов да е!…
Докато дълбаеше в тези мрачни мисли, той съзря нещо, което го накара да трепне — дъщерята на ханджията прекоси с пъргави нозе двора, развяла тъмни коси на вятъра. Худ отдавна я бе забелязал, всеки път я гледаше с особено удоволствие. Надали имаше и двадесет години и, за щастие, не приличаше ни най-малко на своя баща. Беше весело и чистосърдечно дете, истинска радост за очите.